Ридли Пиърсън - Твърдо падане

Качи се на първата пристигнала мотриса и седна близо до бутона с надпис „Аварийна спирачка — 100 долара глоба за неправилна употреба“.

Моник бе най-големият проблем. Запита се какво всъщност й бе разкрил? Прекалено много. По дяволите, колкото и да знаеше, пак бе прекалено много. Беше се отпуснал пред нея, беше й разкрил повече, отколкото трябваше.

В един съвършен свят, тя щеше да бъде „пенсионирана“ — както казваше Михаел — преди да провали операцията. Михаел бе използвал наемници за подобна работа най-малко два пъти. Корт бе работил и с двамата, макар и от разстояние, действайки като примамка, така че убийците да могат да идентифицират жертвите, В паметта му бяха останали техните безстрастни лица. Във всеки случай бяха лица, които не можеш да забравиш, лица, от които да побегнеш веднага, щом ги видиш отново. Михаел поддържаше добър ред „в къщата“: никой не можеше да се изплъзне от обсега му.

Но какво да прави с нея? Не само че знаеше твърде много, но тя бе и ключов елемент в операцията. Цялата й същност се въртеше около възможността той да се представи като гост на „Инфлайт Фуудс“ и да влезе в летището — така, както го бе сторил в Лос Анджелис. Да подмени пожарогасителите. А това зависеше от Моник.

Слезе на третата спирка — Съдебния площад, колко подходящо! — нащрек за опашка. Изчака, вече сигурен, че не е следен и взе „червената линия“ до станция „Юнион“.

Номера: знаеше ги със стотици. Но не се почувства в по-голяма безопасност.

Ако убиеше Моник, какво би последвало? Дали щяха да се сетят? Дали щяха да я използват като примамка?

Моник не бе на себе си.

Тя отиде право към барчето, наля си една голяма водка и се опита да обмисли нещата. Наля си още една.

„Грешен номер!“ Ледът се бе стопил, но тя не си направи труда да го смени. Не усещаше алкохола, не усещаше нищо друго, освен страх. Мисли! Тя се наруга и глътна още една водка, тъй бързо, както и другите две. Мисли!

Какво би направил Антъни? Ще я изостави? Ще я убие? Ще я защити?

„Грешен номер!“ Все още думите звънтяха в главата й. Гърка! Проклетият грък ги е издал. Той трябва да е. Копеле!

Наля си още една.

Изкуши се да погледне през прозореца. Къде ли бяха в този момент? Нямаше как да научи това, което те знаеха. А дали не реагираха само по подозрение? Обучението й диктуваше да бъде и днес, и утре абсолютно същата жена, каквато бе и вчера: кокетка, самоуверена, добра в професията си, с усет за неусвоени пазари, провокативната жена на деветдесетте. Актриса. Можеше ли да се справи? А имаше ли изобщо избор?

Сипа си три кубчета лед, включи телевизора и се опита да бъде нормална. Какво значи нормална? Да поема нездравословни храни. Да пие водка. Да се мандахерца само по бельо в горещите нощи. Да мастурбира под душа… Господи, дали бяха поставили микрофони и в апартамента? А камери? Дали знаеха всяка интимна подробност? Дали я подслушваха точно в този момент? Дали я наблюдаваха? Тя се сви още повече в креслото си и прегърна чашата.

Вярно ли беше, че микрофоните им били толкова силни, та улавяли и биенето на сърцето?

Ако е така, какво ли биха си помислили в този момент?

Корт остави чантата си в гардероба на станция „Юнион“. Нае една тойота от гишето на „Авис“ като използва за последен път кредитната карта на Карл Антъни — нямаше намерение да връща колата. Знаеше, че скоро агентите на ФБР ще разпитат собствениците на пансиони и ще научат този му псевдоним. Следващото нещо, което щяха да предприемат, бе да направят проучване за това име в компаниите за кредитни карти, банки, авиолинии, агенции за коли под наем, други хотели — навсякъде, където биха могли да открият някаква следа от него. Кредитната карта можеше да бъде проследена. Единствената му останала карта, под друго име, бе необходима за бягството му. В един съвършен свят тя все още би могла да послужи за тази цел.

Както и при всяко пътуване, което е свързано с очакване, и това се проточи безкрайно. Трийсетте минути изтекоха бавно като няколко часа. На два пъти се губи, въпреки че внимаваше в картата, ала най-сетне мина покрай адреса, който бе зърнал върху плика, използван от Каролайн да си напише списъка за пазарене.

Къщата бе напълно незабележителна: обикновена, доста малка и с калпава околност. Напомни му на няколко секретни квартири, които бе използвал през годините.

За неговите цели имотът бе идеален: висока дъсчена ограда я обрамчваше и не бе много вероятно, ако това изобщо бе възможно, някой съсед да види промъкващ се крадец.