Ридли Пиърсън - Верига от улики

— Сканирам — отговори гласът на диспечера.

Дарт продължи да изкачва стълбите на бегом, минавайки покрай вратата, отбелязана с голямо „2“.

— Прихванахме радиовръзка — прошумоля спокойният глас на диспечера. — Индивидът съобщи регистрационния номер на колата и очаква обратно позвъняване. Сержантът препоръчва незабавно да прекратите действията. Повтарям: препоръчва да прекратите. Ясно? — След кратко колебание диспечерът додаде: — Евакуационен план „А“ като Алфа, ясно?

Според плана „А“ Дарт трябваше да стигне пеш позицията на групата за спешна намеса, където елитният тим щеше да му помогне да премине през оградата, след което да бъде в безопасност. Всичко това беше казано не заради самия Дарт, а за всеки, който би могъл да слуша на използваната честота. Ако хората на Проктор контролираха полицейските радиовръзки — нещо, на което се надяваха Хейт и Дарт — тогава може би пристигането на Дарт в „Роксин“ щеше да има ефект на предизвикателство.

— Аз съм на третия етаж — докладва Дарт. Чудеше се дали онези чуват. — Син правоъгълник, жълт триъгълник и зелен кръг — съобщи той вече на Гини.

— Син, жълт, зелен — повтори тя. — Правоъгълник, триъгълник, кръг. Стой така.

Тази врата на офис, както всяка друга, беше с устройство за разчитане на идентификация в дясната страна. Тайният код на вратите даваше преимущество на „Роксин“. Гини трябваше да открие необходимата врата в базата данни. Дарт чакаше търпеливо. Най-накрая чу гласа й:

— Опитай.

Дарт натисна лоста и заключената врата се отвори.

— Успях! — каза той радостно. — Вътре съм.

Влизането в офиса положително трябваше да се покаже на екраните във фоайето. Гини беше получила инструкции да не се опитва да крие действията на Дарт от тези екрани. Въпреки че така съществуваше риск Дарт да бъде заловен, това също даваше възможност Проктор или други шефове да бъдат информирани относно движенията на Дарт — нещо изключително важно за успеха на операцията.

Механизмът действаше и капанът беше заложен: сиренето беше там и очакваше да бъде взето. Дарт се мушна в някакво кресло пред един компютърен монитор, където на екрана се редуваха геометрични фигурки. Той натисна клавиша Shift и се появиха десетки софтуерни икони.

— На терминала съм — съобщи тихо Дарт.

— Браво, момчета — обади се накрая и Хейт, включвайки и тези, които ги подслушваха.

Джо Дарт се беше включил.

Ако Дарт имаше право за научното его на Мартинсън, тогава тя би трябвало да е натрупала копия от докладите за по-ранните клинични изпитания някъде в компютърната памет и само тя можеше да ги възстанови. Гини не можеше да се добере до защитения от код файл без съдействието на самата Мартинсън.

Към два часа сутринта в съгласие със заповед за наблюдение двете непубликувани домашни телефонни линии на Мартинсън започнаха да се следят. По силата на отделна заповед под наблюдение бяха и домашните линии на Тери Проктор, при което беше забранен запис, но беше позволено да се идентифицират телефонните номера, които се включваха и изключваха по тези линии.

От започването на наблюдението не беше съобщено за никакви разговори в къщата на Мартинсън. По-късно записите щяха да покажат, че линиите на Проктор през тази нощ са били невероятно активни.

— Включил съм се — съобщи Дарт за Гини. Той се надяваше, че, ако не веднага, то след броени минути този радиотрафик ще бъде дочут от хората на Проктор и ще бъде предаден на Проктор и Мартинсън.

Следователно Дарт трябваше от време на време да допуска грешки, които можеха да се приемат за такива. Лексусът — кола, която не беше регистрирана като собственост на никой от служителите на „Роксин“ — беше част от тази фикция, употребата на полицейски радиочестоти — с които нямаше оправия при толкова много участващи — също беше част от хитростта. Проктор трябваше да бъде подведен да повярва, че Дарт е на една крачка от откриването на файловете на Мартинсън.

Но пък какво? Дарт се съмняваше, че Тери Проктор знае за съществуването на такъв материал. Изглеждаше вероятно, че след като веднъж вече Зелър беше разбрал бакиите на Мартинсън, че Проктор ще я е посъветвал да унищожи всички улики — че щеше да вземе на вяра твърдението на Мартинсън, че е постъпила точно така. Само Мартинсън — и интуитивно Дарт — знаеха истината: беше невъзможно тя да унищожи единадесетгодишния си изследователски труд. Дарт трябваше да отвори очите на Проктор, без зад това да прозира някакво намерение, и да го подтикне да хвърли Мартинсън в паника и по този начин най-накрая тя да унищожи материалите, които й бяха толкова скъпи.