Норма Бейшър - Игра на богове

— Очевидно — подхвърли Кей, наливайки си кафе от машината в единия ъгъл на кабинета. Взе две бучки захар от купичката и затършува из чекмеджето за бурканчето със сметана. — Я кажи, наистина ли е толкова привлекателен като на снимките?

— Повече — увери я Мередит без колебание. — Странно… Въобще не изглежда самовлюбен. Човек с такъв външен вид трябва да го съзнава, освен ако никога през живота си не е заставал пред огледало.

— Хммм… Явно си силно впечатлена — отсъди Кей.

— Няма нищо общо с мислите из подозрителното ти мозъче — сряза я Мередит. — Оказа се много симпатичен, но естествено е трудно да опознаеш някого за един час в претъпкан ресторант.

— Разбира се — съгласи се Кей. — Я ми кажи, след като толкова ти харесва, защо не интервюира него?

— Мина ми през ума — призна Мередит. — Беше страшно открит. Помислих си, че лесно ще го разприказвам. Но колкото повече време седяхме заедно, толкова повече усещах, че е безсмислено дори да го попитам. Всъщност се плъзгаше по повърхността. Държеше се мило и чаровно, но не се изпусна за нищо важно. Непрекъснато е нащрек.

— Аха… Тайнствен мъж. Звучи интригуващо. — Приседна върху края на бюрото и надникна в записките на Мередит. — Кого ще интервюираш утре, или не е редно да те питам?

— Ник Холидей, по-известен на киноманиаците като най-нашумелия нов режисьор. Уточнявам: това са думи на студиото, не мои. — В тона на Мередит прозвуча скептицизъм. — Вероятно егото му надхвърля всякакви граници.

— Човек никога не знае — напомни Кей.

Мередит направи кисела физиономия.

— Като си гледам късмета напоследък, по-добре да не се обзалагам.

Кей се изсмя сърдечно.

— Явно днес имаш тежък ден. Нарича се синдром Нямам-запис-за-предаването-довечера — диагностицира тя. — Изчакай и ще видиш. Ветровете ще се променят.

Ню Йорк Сити

— Няма ли да промениш решението си и да дойдеш с мен? — попита Константин Киракис сина си, докато крачеха по пистата на международното летище „Кенеди“ към познатия бяло-син самолет на корпорацията.

— Татко, нищо не би ме направило по-щастлив от възможността да се върна вкъщи и да прекарам известно време с мама, но сега ми е направо невъзможно да се откъсна — увери го Александър уморено.

В подножието на стълбичката Киракис вдигна ръка.

— Да, да… Бизнесът, както винаги — въздъхна той. — Сигурно трябва да съм доволен от огромния ти интерес към него. Добре. Ще се опитам да го обясня на майка ти. Но те предупреждавам — доста ще се разстрои.

— Не повече от мен — настоя Александър. — Ще й предадеш, че съжалявам, нали?

Киракис се поколеба за миг и се взря в сина си със странен поглед.

— Разбира се. Но ти се върни вкъщи при първа възможност. — Импулсивно го прегърна силно — нещо, което не бе правил от години. — И на мен ще ми липсваш, синко.

— И ти на мен. — Александър отвърна на прегръдката и си пожела раздорът, възникнал между него и баща му, откакто се бе преместил да живее в Ню Йорк, да изчезне. Много обичаше баща си и желаеше неговата обич и уважение. Все му се искаше да намери начин да му обясни, но на моменти самият Александър не разбираше защо постъпи точно така. — Лек полет, тате! — промълви той. Не бе наричал баща си „тате“ от години. — Ще се върна вкъщи при първа възможност.

— Обещание, което се надявам да спазиш.

Възрастният мъж пусна сина си. Обърна се и изкачи стълбичката. Горе спря и махна още веднъж. Александър му отвърна, извърна се рязко и пое към лимузината.

Киракис седна и затегна предпазния колан. През прозореца видя как лимузината се отдалечава. Съжали, че не бе успял да убеди сина си да се върне с него. Много време измина, откакто Александър не се бе прибирал, прекалено много. Освен това Константин Киракис се безпокоеше за него.

Повече, отколкото бе склонен да признае.

— Алекс, caro , трябва да се научиш да се отпускаш. — Франческа Коренти седна в леглото. Чаршафът се спусна до талията и разкри великолепните й гърди, но Александър не ги погледна. — Научи се понякога да забравяш за бизнеса и да се съсредоточаваш върху насладата — посъветва го тя.

Той стоеше гол до прозореца и гледаше разсеяно ширналата се пред него панорама на Сентрал парк. Има фантастично тяло, помисли си Франческа. Като статуите в световните музеи, от които често се възхищаваше. Съвършено, направо съвършено. На Франческа Коренти, любила се с някои от най-привлекателните мъже в света, й се струваше, че този определено е създаден с невероятна магия. Такова абсолютно съвършенство, повтаряше си тя, не е възможно да се получи от случайна игра на гените; само уникално сливане на гени и хромозоми можеше да даде такъв перфектен резултат.