Норма Бейшър - Игра на богове

Сигурно е бил изключително привлекателен на младини, помисли си Мередит.

Докато конференцията течеше, Мередит се запита дали не е загуба на време, че дойде. Дразнеше я маниерът на репортерите от „Флотски вести“ — обсебиха пресконференцията, смятайки събитието за отлична възможност да разпитат Киракис за тонажа, таксите за превоза на товари, морските пътища, предимствата и недостатъците на корабния пред самолетния превоз. Нейните зрители едва ли биха проявили интерес към подобна информация — те предпочитаха да чуят за многобройните проекти на „Киракис корпорейшън“, разгърнати в САЩ. Проекти, които означаваха не стотици, а хиляди нови работни места. Интересуваха се от великолепната, обсипана с диаманти и смарагди огърлица, оценена според слуховете на два милиона долара, която Киракис бе подарил на съпругата си Мелина по случай петдесетгодишнината от сватбата им. Искаха да чуят за сина на Киракис — Александър, наследник на империята Киракис, Казанова сред новото поколение бизнесмени, чиито романтични похождения се следяха от всички жълти хроники по света. — Но както се развиват нещата — помисли си Мередит раздразнено, — нищо чудно и да я накарат да се откаже от заснетия репортаж.

В единадесет и четиридесет и пет човек от отдел „Връзки с обществеността“ на „Киракис корпорейшън“ преустанови конференцията и предложи всички да се съберат за обяд в зала „Ла белла фонтана“ един от многобройните ресторанти на хотела. Ако успее да се уреди и да седне до него по време на обяда, ще бъде направо идеално! Хората започнаха да се изнизват от банкетната зала, а тя се спря да даде някои последни указания на Брайън. Нямаше да им позволят да снимат в „Ла белла фонтана“, но ако успееше да поговори с Киракис, се отваряше шанс по-късно да заснеме интервю в апартамента му. За огромно нейно разочарование репортерите от „Флотски вести“ я изпревариха. Същински гладни лешояди, помисли си тя с нарастващо раздразнение и се запъти към свободна маса. Разсеяна от несполуката, неволно се сблъска с мъж, отправил се в същата посока.

— Извинявайте, не…

Не беше от колегите й репортери. Бе висок поне метър и деветдесет, носеше костюм, който вероятно струваше малко състояние. Смугъл, с остри, правилни черти, той имаше най-невероятните очи, които някога бе виждала — толкова тъмни, че сякаш нямаха ириси. Косата му, също тъмна, бе грижливо подстригана, а по челото се спускаше игрив кичур. Усмихна й се и очите му засияха като шлифован оникс.

— Александър Киракис — представи се той.

В плътния му звучен глас едва се долавяше акцент — нещо, което го отличаваше от баща му.

— Мередит Кортни от новините…

Зяпаше го като идиот, но не бе в състояние да откъсне очи от него.

— Репортерка, така ли? — попита той леко развеселен. — Никога нямаше да предположа. Прекалено прелестна сте, за да бъдете нещо друго, освен модел или актриса.

Тя се усмихна.

— Комплимент ли долавям? — попита Мередит.

— От моя страна? Никога! — Засмя се. Дълбок, гърлен смях. — Простете ми… Възпитан съм да спазвам някои старомодни традиции…

Тя вдигна ръка.

— Няма нужда от обяснения. Извинението ви е прието, господин Киракис.

— Александър — поправи я той.

— Александър — повтори тя бавно.

Александър Киракис хвърли поглед през рамо към масата, където седеше баща му с четирима души от „Флотски вести“.

— Надяваше се да обядваш с него, нали?

Тя кимна и промълви:

— За жалост акулите ме изпревариха.

— Най-жалко е за баща ми — отбеляза Александър. — Не му се удава често възможност да е в компанията на красива жена при тези пътувания — обясни той с ослепителна усмивка, а Мередит неволно се изчерви.

— Благодаря, но…

— Аз обаче никога не пропускам подобна обещаваща възможност — продължи той. — За мен ще е чест, Мередит, ако решиш да обядваш с мен.

— С удоволствие — отвърна тя без колебание.

— Чудесно! — Хвана я за ръка и тя усети как през тялото й премина тръпка. — Ела ей там. — Поведе я към сепаре, отделено със завеса — гаранция за пълна изолация. — Предпочитам усамотението, когато може да се осигури. Толкова рядко ми се случва напоследък. Не възразяваш, надявам се.

— Ни най-малко — отвърна тя бързо.

Мередит се огледа. Отдавна не бе идвала тук и бе забравила колко е прелестно. Облицованите с червено кадифе стени и ромолящият фонтан в центъра придаваха на помещението елегантна атмосфера. Цветя имаше навсякъде, буквално навсякъде. Сякаш се бяха пренесли по магически начин в някое великолепно тайнствено място в Европа, например във Виена или в Будапеща.