Мери Кларк - Престъпен експеримент

За част от секундата настъпи пауза, последвана от отговор:

— Госпожица Бърнс днес няма да бъде на работа. Обади се, че е неразположена. Аз съм госпожа Фицджералд.

Кейти си даде сметка колко много разчиташе да си поговори с Една.

— Съжалявам, че госпожица Бърнс не е добре.

След което обясни накратко, че доктор Хайли очаква обаждането й и че освен това би искала да се срещне с доктор Фукито. Госпожа Фицджералд я помоли да изчака и след малко се обади отново.

— И двамата ще ви приемат, разбира се. Доктор Фукито е свободен всеки петнадесет минути преди кръгъл час през времето от два до пет, а доктор Хайли предпочита да се срещне с вас в три часа, ако това ви устройва.

— Добре, значи в три часа с доктор Хайли — каза Кейти, — и освен това, моля, потвърдете три и четиридесет и пет за доктор Фукито.

Затвори телефона и се задълбочи в документацията на бюрото си.

По обяд Морийн Кроули, една от секретарките, надникна в кабинета й и предложи да й донесе сандвич. Погълната от подготовката за делото си в петък, Кейти кимна утвърдително.

— Шунка с ръжен хляб, горчица, маруля и черно кафе — каза Морийн.

Кейти вдигна поглед с изненада.

— Наистина ли съм толкова предсказуема?

Момичето беше около деветнадесетгодишно, с буйни червеникаворуси коси, смарагдовозелени очи и прекрасен блед тен, какъвто имаха само истинските червенокоси.

— Кейти, трябва да ти кажа, че по отношение на храната действаш като по шаблон.

Вратата зад нея хлопна.

„Направо си светнала“… „Все едно че си на бдение при мъртвец“… „Действаш по шаблон“.

Кейти преглътна твърдата буца, заседнала в гърлото й, и с удивление си даде сметка, че всеки момент ще се разплаче. Трябва да съм болна, щом ставам толкова чувствителна, помисли си тя.

Когато сандвичът и кафето пристигнаха, тя започна да дъвче и отпива почти без да усеща какво яде. Делото, върху което се опитваше да се съсредоточи, беше абсолютна мъгла. Пред очите й непрестанно изникваше лицето на Ванджи Луис. Но защо го беше видяла в своя кошмар?

Ричард Каръл беше прекарал тежка нощ. Телефонът звънна в единадесет часа, малко след като се прибра от къщата на Кейти, за да го уведомят, че в моргата има четири деца.

Той бавно остави слушалката. Живееше на седемнадесетия етаж в една висока сграда северно от моста „Джордж Вашингтон“. Понякога се взираше навън през заемащия цяла стена прозорец в небето на Ню Йорк, в колите, които профучаваха долу по Хенри Хъдзън Паркуей и в синьо-зелените светлини, очертаващи елегантния силует на моста „Джордж Вашингтон“.

Точно сега звъняха телефони, които щяха да уведомят родителите, че техните деца повече никога няма да се завърнат у дома.

Ричард се огледа из всекидневната. Беше удобно обзаведена, с огромен диван, широки кресла и ориенталски килим в синьо и кафяво, стенна библиотека и солидни дъбови маси, които някога бяха красили гостната във фермата на негов предшественик от Нова Англия. Оригинални акварели на морска тематика бяха окачени с вкус по стените. Ричард въздъхна. Дълбокият люлеещ се стол с кожена тапицерия беше до библиотеката. Смяташе да си приготви едно питие преди лягане, да почете един час и да заспи. Вместо това реши да отиде в моргата, за да бъде там, когато родителите дойдат да идентифицират децата си. Ясно беше, че почти нищо не можеше да се направи за тези хора, но щеше да се чувства по-добре, ако поне се опита.

Върна се в апартамента си едва към четири часа призори. Докато се обличаше, разсъждаваше дали тази работа не започва да го натъжава твърде много. Децата бяха направо премазани; ударът с колата е бил просто ужасен. И въпреки това се виждаше колко са били красиви. Едното момиче просто го очарова. Имаше тъмни коси, тънък правилен нос и дори в смъртта беше елегантна и грациозна.

Напомни му за Кейти.

Мисълта, че в понеделник вечерта Кейти бе претърпяла автомобилна злополука, отново го разтърси. Струваше му се, че бяха напреднали на светлинни години в отношенията си само за тези няколко часа, които бяха прекарали заедно по време на вечерята.

От какво се страхуваше тя, горкото дете? Защо не можеше веднъж завинаги да се прости с Джон де Мейо? Защо не беше способна да каже просто: „Благодаря ти за спомените“ и да продължи напред?

Докато си лягаше, се почувства доволен, че все пак бе успял поне малко да помогне на родителите. Бе успял да ги убеди, че децата са починали моментално, без изобщо да разберат или да почувстват нещо.