Мери Кларк - Престъпен експеримент

От няколко седмици не носеше нищо друго, освен онези мръсни мокасини. Той я беше помолил да си купи някакви прилични обувки, но тя отговори, че само тези са й удобни. Къде бяха те? Крис беше претърсил цялата къща. Който я беше докарал у дома, вероятно щеше да знае.

На полицията не каза нищо. Не искаше да замесва Джоун. „Отседнах в един мотел, защото с жена ми се скарахме. Аз исках развод. Реших да се прибера вкъщи и да се опитам да се разбера с нея. Но я нямаше и аз излязох.“ Беше съвсем излишно да разправя всичко това. Дори и обувките не бяха толкова важни. Възможно беше Ванджи да е искала да бъде официално облечена, когато я намерят. Този отекъл крак я притесняваше. Тя беше суетна.

Но той трябваше да каже на ченгетата, че се е връщал. И за начина, по който беше паркирана колата.

— Крис, ела в трапезарията. Ще се почувстваш по-добре, ако хапнеш нещо. — Гласът на Моли беше нежен и загрижен.

Крис вдигна унило поглед. Приглушената светлина в коридора очерта контурите на лицето й и за първи път той видя фамилната прилика между нея и Кейти де Мейо.

Кейти де Мейо. Сестра й. Не можеше да обсъди всичко това с Бил и Моли. Това щеше да раздвои Моли. Как би могла тя искрено да го посъветва дали да си мълчи за това, че се е прибирал вкъщи предишната вечер, когато собствената й сестра работеше в прокуратурата? Не. Щеше да се наложи да вземе решението самостоятелно.

Разтърка с ръка пламналите си очи.

— Май ще хапна нещо, Моли — каза той. — Каквото и да е, несъмнено мирише великолепно. Но трябва да си тръгна бързо. Погребалният агент ще дойде у дома за облеклото на Ванджи. Родителите й искат да я видят преди погребението.

— Къде ще бъде то? — попита Бил.

— Ковчегът ще бъде пренесен със самолет в Минеаполис утре следобед. Аз също ще пътувам с този полет. Погребалната служба ще бъде на следващия ден.

Думите отекнаха в ушите му… Ковчег… Тялото… Погребение… О, господи, помисли си той, това трябва да е някакъв кошмар. Аз исках да се освободя от теб, Ванджи, но не исках да умираш. Аз те тласнах към това самоубийство. Джоун е права. Трябваше да остана до теб.

В осем часа той се върна в къщата си. В осем и половина, когато погребалният агент дойде, донесе куфар с бельо и ефирния сукман, който родителите на Ванджи й бяха изпратили за Коледа.

Погребалният агент Пол Холси бе ненатрапчиво състрадателен. Той бързо взе нужната информация. Родена на 15 април. Записа набързо годината. Починала на 15 февруари — точно два месеца преди тридесет и първия си рожден ден, изкоментира той.

Крис разтърка чело, за да прогони пронизващата болка между очите. Нещо не беше наред. Дори в тази нереална ситуация, където всичко беше сбъркано, имаше нещо особено.

— Не — каза той, — днес е шестнадесети, не петнадесети.

— В смъртния акт е записано съвсем ясно, че госпожа Луис е починала между осем и десет часа снощи, петнадесети февруари — каза Холси. — Вие мислите за шестнадесети, защото сте я намерили тази сутрин. Но съдебният лекар, който извърши аутопсията, може съвсем точно да определи времето на смъртта.

Крис впери поглед в него. Вълни на пълна изненада отмиха усещането му за изтощение и нереалност.

Той се беше прибрал вкъщи около полунощ. По това време колата и чантата на Ванджи бяха там. Беше изчакал около половин час, преди да подкара обратно към мотела в Ню Йорк. Когато се прибра отново тази сутрин, си помисли, че Ванджи се е върнала по някое време след него и тогава се е самоубила.

Но сега се оказваше, че в полунощ тя вече е била мъртва от около три или четири часа. Това означаваше, че по някое време след полунощ, след като той беше тръгнал, някой бе докарал тялото й, беше го сложил на тяхното легло и беше оставил празната чаша отстрани.

Някой е искал да инсценира самоубийство.

Дали не се беше самоубила някъде другаде? Ами ако е била докарана от човек, който просто не е искал да се замесва? Изключено. Ванджи никога не би си причинила сама неописуемата болка от отравяне с цианкалий. Нейният убиец бе нагласил всичко така, че да изглежда като самоубийство.

— О, господи! — прошепна Крис. — О, господи! — Образът на Ванджи изпълни съзнанието му. Големите, капризни, винаги със силно гримирани мигли очи, късият правилен нос, косите с цвят на мед, които падаха върху челото й, малките, безупречно оформени устни. В последния момент вероятно е разбрала. Някой я беше държал, беше я накарал насила да погълне този цианкалий, по зловещ начин беше отнел живота й и този на детето, което носеше в себе си. Трябва да е била ужасно уплашена. Сграбчи го такава жал, че очите му се насълзиха. Никой, нито един съпруг не може да си мълчи и да остави такава смърт ненаказана.