Мери Кларк - Престъпен експеримент

Докторът беше приключил лекцията си с думите: „Още веднъж подобни приказки, и сте уволнена.“

Тя знаеше, че той наистина ще го направи.

Една въздъхна. Беше уморена. Снощи двамата лекари имаха вечерен прием и в клиниката беше жива лудница. После известно време бе работила по счетоводните книги. Нямаше търпение тази вечер да се прибере вкъщи и повече нищо не можеше да я накара да излезе. Щеше да си сложи халата и да си забърка няколко хубави манхатъна. В хладилника си имаше консервирана шунка, щеше да се задоволи с тази вечеря и после да гледа телевизия.

Наближаваше два. Още три часа и можеше да си тръгва. Докато беше спокойно, трябваше да провери календара и да се увери, че е насрочила всички предстоящи консултации. Тя присви късогледи очи, смръщи широкото си, осеяно с лунички лице и подпря глава на едрата си ръка. Днес косата и беше доста неугледна. Снощи не й остана време да се позанимае с нея, пък и след няколкото питиета изведнъж се почувства изморена.

Беше пълна четиридесет и четири годишна жена, която изглеждаше десет години по-възрастна. Скучната й младост бе преминала в грижи по възрастни родители. Когато Една разглеждаше свои снимки от училището за секретарки „Дрейк“, изпитваше лека изненада при вида на симпатичното момиче, което бе представлявала преди четвърт век. Винаги малко закръглена, но въпреки това с приятна външност.

Четеше поредната страница малко разсеяно, но внезапно нещо привлече вниманието й. Тя се спря. Вчерашната консултация на Ванджи Луис, насрочена за осем часа вечерта.

Снощи Ванджи дойде по-рано. Седна и двете с Една си поговориха. Без съмнение беше доста разстроена. Е, Ванджи обичаше да се оплаква, но беше толкова хубава, че на Една й беше приятно просто да я гледа. През време на бременността Ванджи бе доста напълняла и за опитното око на Една беше ясно, че задържа течност. Молеше се раждането да мине без усложнения. Ванджи така желаеше това бебе.

Тъй че тя не обвиняваше Ванджи за лошото й настроение. Жената наистина не беше добре. Миналия месец започна да носи тези мокасини, защото старите й обувки вече не й ставаха. Беше ги показала на Една.

— Само погледни. Десният ми крак така отича, че мога да нося само тези калеври, които чистачката ми си забрави. И лявата вечно ми хлопа.

Една беше опитала да се пошегува с нея.

— С тези пантофки ще почна да те наричам Пепеляшка. А съпругът ти ще бъде Прекрасният принц. — Знаеше, че Ванджи е луда по мъжа си.

Но Ванджи само се нацупи и възкликна невъздържано:

— О, Една, Прекрасният принц е любимият на Спящата красавица, а не на Пепеляшка. Това го знае всеки.

Една просто се засмя:

— Значи мама ги е объркала. Когато ми разказваше приказката за Пепеляшка, тя казваше, че Очарователният принц дошъл при нея със сребърната пантофка в ръка. Я не обръщай внимание… преди да усетиш, вече ще си родила бебето си и пак ще носиш красиви обувки.

Снощи Ванджи беше облечена с онзи дълъг сукман, който носеше напоследък, за да скрива отеклия си крак.

— Една, вече едва нахлузвам този чепик. И за какво? Боже мили, за какво? — почти плачеше.

— Просто си много потисната, скъпа — успокои я Една. — Добре, че дойде да си поговориш с доктор Фукито. Той ще ти помогне да се отпуснеш.

Точно в този момент доктор Фукито позвъни и повика госпожа Луис. Ванджи тръгна по коридора към неговия кабинет. Едва се бе отдалечила от бюрото и внезапно се спъна. Кракът й излезе от лявата обувка, дето вечно й хлопаше.

— О, по дяволите! — възкликна тя и просто продължи нататък.

Една вдигна мокасината с мисълта, че след като свърши с доктор Фукито, Ванджи ще мине да си я прибере.

В понеделник вечер Една винаги оставаше до късно да поработи над счетоводните книги. Но когато около девет часа беше готова да си тръгва, Ванджи все още не се беше върнала. Една реши да рискува, да позвъни на доктор Фукито и просто да му каже, че ще остави обувката в коридора пред вратата на кабинета.

Само че никой не отговори на позвъняването й, което означаваше, че Ванджи бе излязла през другата врата, която извеждаше направо на паркинга. Това беше безумие. Можеше да настине до смърт, ако си намокри крака.

Стиснала нерешително обувката в ръка, Една заключи и излезе на паркинга. Точно се отправяше към собствената си кола, когато забеляза как големият червен линкълн „Континентал“ на Ванджи потегля.

На волана беше доктор Хайли. Тя се опита да изтича няколко стъпки и да му махне, но напразно. След това просто се прибра у дома.