Мери Кларк - Престъпен експеримент

— Добре. Ще поговорим после. Ето стаята.

Тя се принуди да погледне познатото лице. Побиха я тръпки. Стисна очи. Полудяваше ли?

— Добре ли си, Кейти? — попита рязко Ричард.

Що за глупачка беше?

— Нищо ми няма — отвърна тя с усещането, че гласът й прозвуча съвсем нормално. — Бих искала да поговоря с капитан Луис.

Когато стигнаха пред кабинета, вратата се оказа затворена. Без да чука, Ричард отвори съвсем тихо. Крис Луис говореше по телефона с гръб към тях. Гласът му беше приглушен, но ясен.

— Зная, че е невероятно, но, кълна ти се, Джоун, тя не знаеше за нас.

Ричард затвори безшумно. Двамата с Кейти се спогледаха и тя прошепна:

— Ще кажа на Чарли да остане. Ще препоръчам на Скот да изиска пълно разследване.

Скот Майерсън беше прокурорът.

— Веднага щом я докарат, аз лично ще извърша аутопсията — каза Ричард. — Получим ли потвърждение, че смъртта й е била причинена от цианкалия, по-добре незабавно да се опитаме да установим откъде се е сдобила с него. Хайде, да се отбием у Моли и да не се бавим.

Къщата на Моли, също като колата й, бе тихо убежище на нормалността. След работа, на път за вкъщи, Кейти често се отбиваше у тях на вечеря или просто на чаша вино. Ароматът на вкусно ястие на печката; тропотът на малки крачета по стъпалата; шумът на телевизора; детски викове и караници. За нея всичко това бе като завръщане в реалния свят след тежък ден, в който се занимаваше с убийци, похитители, крадци, вандали, извратени типове, подпалвачи и дребни мошеници. И въпреки че много обичаше семейство Кенеди, всяко гостуване тук я караше да оцени за пореден път тихото спокойствие на собствения си дом. Освен, разбира се, в миговете, когато болезнено усещаше празнотата на къщата и се мъчеше да си представи каква ли щеше да бъде, ако Джон беше жив и отвън се прибираха собствените им деца.

— Кейти! Доктор Каръл! — близнаците се втурнаха с крясъци към тях да ги поздравят. — Кейти, видя ли онези полицейски коли отвън? Нещо е станало у съседите. — Питър, по-голям от своя брат близнак с десет минути, винаги изпълняваше ролята на говорител.

— Ама точно в къщата до нас! — присъедини се и Джон.

Моли им викна:

— Пийт и Папагалчо, изчезвайте и ни оставете на мира, докато се храним.

— Къде са другите деца? — попита Кейти.

— Били, Дина и Мойра тази сутрин тръгнаха отново на училище, слава богу — обясни Моли. — Дженифър лежи. Преди малко надникнах да видя как е. Пак е задрямала. Горката, все още й е зле.

Настаниха се около масата. Кухнята беше просторна и приятно затоплена. Моли извади печеното от фурната, предложи питиета, които те отказаха, и сипа кафе. Много я бива в готвенето, помисли си Кейти. Всичко, което приготвяше, беше вкусно. Но когато се опита да хапне, Кейти усети, че й присяда. Хвърли поглед към Ричард. Той си беше сложил солидна доза пикантна горчица върху соленото месо и ядеше с явно удоволствие. Завиждаше му за непредубедеността. От една страна, можеше да се зарадва и на най-обикновен сандвич. От друга, беше сигурна, че вниманието му е погълнато от случая Луис. Челото му бе прорязано от бръчки; буйната му кестенява коса изглеждаше разчорлена; сиво-сините му очи бяха замислени, а широките му рамене — приведени напред, докато леко потропваше с пръсти по масата. Беше готова да се обзаложи, че и двамата разсъждаваха над един и същ въпрос — с кого разговаряше по телефона Крис Луис?

Спомни си единствения път, в който бяха говорили. Беше на новогодишното празненство и тогава разискваха отвличането. Той беше интересен, интелигентен и приятен. С тази своя грубовата външност беше много привлекателен мъж. Спомни си, че тогава те двамата с Ванджи бяха в противоположните краища на претъпканата стая и той не прояви особен ентусиазъм, когато тя, Кейти, го поздрави за очакваното бебе.

— Моли, какво ти е впечатлението от семейство Луис… имам предвид отношението им един към друг? — попита тя.

Моли изглеждаше притеснена.

— Честно казано, не бяха много добре. Тя бе така обсебена от бременността си, че винаги, когато ни гостуваха, насочваше разговора към раждане и бебета, а това очевидно го разстройваше. И тъй като аз също имах заслуга за бременността й, това сериозно ме тревожеше.

Ричард престана да барабани по масата и се напрегна.

— Имала си какво?

— Е, искам да кажа… нали ме знаеш, Кейти? В деня, когато се преместиха тук миналото лято, аз се втурнах у тях и ги поканих на вечеря. Те дойдоха и Ванджи веднага ми каза колко се надявала да си има бебе и колко съжалявала, че най-хубавите й години за майчинство са минали, защото е станала на тридесет. — Моли отпи голяма глътка от своето „Блъди Мери“ и със съжаление погледна празната чаша. — Разказах й за Лиз Бъркли. Тя изобщо не можеше да забременее, докато не се обърна към един гинеколог, който е нещо като експерт по оплождане. Лиз съвсем наскоро беше родила момиченце и не беше на себе си от щастие. С една дума, аз разказах на Ванджи за доктор Хайли. Тя отиде при него и няколко месеца по-късно забременя. Но оттогава съжалявам, че изобщо се намесих…