Мери Кларк - Престъпен експеримент

Беше ли възможно? Джиро Фукито си спомни случаите, в които самият той бе обхващан от подозрения, впоследствие разсеяни от гения на гинеколога доктор Хайли. Беше възможно.

Документацията. Те го попитаха за медицинската документация.

— Едгар Хайли никога няма да държи в кабинета си или в болницата архив, който навежда на мисълта за престъпление — каза той бавно. — Винаги има опасност от повдигане на обвинение за професионална небрежност. Но той често вземаше папки в дома си. Не можех да разбера защо го правеше.

— Веднага издействай разрешително за обиск — нареди Скот на Чарли. — Ще ударим кабинета и дома му едновременно. Ще взема екипа в къщата му. Ричард, ти ела с мен. Чарли, вие двамата с Фил се захващайте с кабинета му. Ще приберем Хайли като важен свидетел. Ако не го открием, искам къщата му да се държи под наблюдение. Ще го спипаме веднага щом се прибере.

— Тревожи ме това, че и в момента може да експериментира с някого — каза Ричард. — Обзалагам се, че отделните косми, които експертизата намери по дрехите на Една и Ванджи, са от Хайли. — Той погледна часовника си и каза: — Тази вечер приключваме със следствието.

Съжаляваше, че Кейти отсъства. Щеше да научи с облекчение, че Крис Луис вече е извън подозрение. Предположението й за него се бе оказало правилно. Както и собствените му подозрения по отношение на доктор Хайли. Доктор Фукито се изправи.

— Имате ли още нужда от мен?

— Точно сега не, докторе — отвърна Скот. — Ще държим връзка с вас. Ако случайно се чуете с доктор Хайли, преди да сме го арестували, моля, не разисквайте с него разговора ни. Разбирате това, нали?

Джиро Фукито се усмихна унило.

— Ние с Едгар Хайли не сме приятели. Той не би имал причини да ми звъни вкъщи. Нае ме на работа, защото знаеше, че ще ме държи в зависимост. Колко е бил прав. Довечера ще анализирам собственото си поведение и ще се опитам да определя колко пъти аз лично съм отклонявал възникналите подозрения, които е трябвало да бъдат разследвани. Ужасявам се от заключението, до което ще стигна.

Той напусна стаята. Докато вървеше нататък по коридора, видя на една от вратите табелка: К. де МЕЙО. Кейти де Мейо. Не трябваше ли тази вечер тя да постъпи в болницата? Но, разбира се, тя не можеше да бъде оперирана, след като Едгар Хайли вече беше подследствен.

И Джиро Фукито се прибра вкъщи.

Тя се носеше по тъмен коридор. В отсрещния край се мержелееше светлина. Когато стигне, там щеше да бъде топло. Топло и безопасно. Но нещо я задържаше. Трябваше да свърши нещо, преди да умре. Трябваше да им каже какъв е доктор Хайли. Сега пръстът й кървеше обилно. Чувстваше го. Тя лежеше на пода. Толкова беше студено. През всичките тези години бе сънувала кошмар, че ще умре в болница. Но в края на краищата не беше чак толкова лошо. Как се страхуваше да остане сама. Сама без татко, а после без Джон. Толкова се страхуваше от болката. Всички ние си приличаме. Раждаме се в самота и умираме в самота. Просто нямаше от какво да се страхува. Дали не би могла да изпише на пода името на доктор Хайли с кръвта от пръста си? Той беше луд. Трябваше да бъде спрян. Бавно, с мъчителна болка, Кейти започна да движи пръст. Надолу и надясно, още веднъж надолу и наляво.

Прибра се в девет и петнадесет. Приятното чувство, че най-накрая бе елиминирал последната заплаха, го изпълваше с ведро настроение. Беше приключил с вечерята преди по-малко от час, но дори не си спомняше какво беше ял. Може би Хилда му е оставила нещо леко за закуска.

Оказа се по-хубаво, отколкото се беше надявал. Бъркани яйца с топено сирене. Хилда ги правеше чудесно. Може би това беше най-доброто й кулинарно постижение. Запали газта под съда и нагласи ключа на тих огън. В панерчето беше оставена хрупкава франзела френски хляб, покрита с платнена салфетка. Ще си направи салата… сигурно имаше ругола. Днес беше казал на Хилда да купи.

Докато яйцата се топлеха, той щеше да довърши папката на Кейти де Мейо. Нямаше търпение да приключи с нея. Искаше да обмисли как щеше да действа утре с двете нови пациентки — донора и приемника. Беше уверен, че може да дублира своя успех.

Но щеше ли да бъде достатъчно? Нямаше ли да бъде по-интересно, ако приемникът трябва да износва близнаци — два чужди зародиша от различни донори?

Имуно-реактивната теория, която беше усъвършенствал, можеше да рухне. Вероятно щеше да стане именно така. Но колко време щеше да отнеме? Какви специфични проблеми щяха да възникнат?