Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Шшт — прошепна Николай, взирайки се в тесните коридори на заобикалящата ги белота.

Не виждаше нищо. Щракна предпазителя в затворено положение.

— Ти го чу също, нали? — попита Димитри. — Значи не са били само моите петдесет и пет годишни уши.

— Снегът е тежък — каза синът му. — Клоните се чупят под тежестта му. Това сигурно сме чули.

— Е, това, което не чухме, е изсвирване — каза Юриевич. — Не са улучили нищо.

Чуха се три нови пушечни изстрела.

— Видели са нещо — каза лейтенантът. — Може би сега ще чуем свирката им…

Изведнъж те го чуха. Звук. Но това не беше свирка. Беше отчаян, дълъг писък, далечен, но ясен. Явно ужасен писък. Беше последван от друг, по-истеричен.

— Господи, какво става? — Юриевич сграбчи ръката на сина си.

— Не зн…

Отговорът беше прекъснат от трети вик, смразяващ и страхотен.

— Стой тук! — кресна лейтенантът на баща си. — Ще отида при тях.

— Ще те последвам — каза Юриевич. — Върви бързо, но бъди внимателен!

Николай побягна през снега по посока на виковете. Те огласяваха гората сега, не толкова ужасяващи, но по-болезнени, поради загубата на сила. Войникът използваше пушката си, за да прокарва пътя си през тежките клони, като предизвикваше облачета от сняг. Краката го боляха, студеният въздух хапеше дробовете му, погледът му беше премрежен от сълзи на умора.

Първо чу ръмженето, а после видя това, от което най-много се страхуваше и което нито един ловец не би пожелал да види.

Огромна черна мечка, чиято глава представляваше ужасяваща маса кръв, изливаше отмъщението си върху тези, които бяха причинили раните й, разпаряйки, разкъсвайки и размазвайки враговете си.

Николай вдигна пушката си и стреля докато в пълнителя не остана нито един куршум.

Гигантската мечка падна. Войникът изтича към двамата мъже; дъхът му секна при вида на това, което беше останало от тях.

Московчанинът беше мъртъв, гърлото му беше разпрано, окървавената му глава едва се крепеше към тялото му. Дригорин все още беше жив, но ако не умреше в следващите няколко секунди, Николай щеше да зареди оръжието си и да довърши това, което животното не бе успяло да направи. Полковникът нямаше лице; то не беше там. На мястото му беше останала гледка, която жигоса съзнанието на войника.

Как? Как е могло да се случи?

И тогава погледът на лейтенанта се закова върху дясната ръка на Дригорин, а шокът надхвърляше всякакво въображение.

Беше разкъсана на две от лакътя, по метода на хирургическата ампутация: тежкокалибрени куршуми.

Ръката, с която полковникът стреляше, беше разкъсана с изстрели!

Николай изтича към трупа на Брунов; преобърна го.

Китката на Брунов беше непокътната, но лявата му ръка направо липсваше, само одраната окървавена длан беше останала заедно с оголените кости на пръстите. Лявата му ръка. Николай Юриевич си спомни сутринта, кафето, плодовия сок, водката и цигарите.

Московчанинът беше левичар.

Брунов и Дригорин бяха обезвредени от някого, който имаше пушка, някой, който е знаел какво има на пътя им.

Николай се изправи внимателно, войникът заговори в него, търсейки невидимия враг. И това беше враг, който той с цялото си сърце искаше да открие и убие. Съзнанието му се върна при отпечатъците от стъпки, които видя зад конюшнята. Значи не бяха стъпки на изгладняло животно — въпреки че бяха животински — бяха следи на отвратителен убиец.

Кой беше той? И защо, най-вече?

Лейтенантът видя светкавицата от светлинно отражение. Слънчево отражение от цевта на пушка. Той направи движение вдясно, след това рязко сви вляво и се просна по очи върху снега, залягайки зад дънера на един дъб. Извади празния пълнител и го смени със зареден. Стрелна поглед към източника на светлина. Идваше високо от един бор.

Някаква фигура се виждаше на петнайсет метра над земята, а в ръцете й имаше пушка с телескопичен мерник. Убиецът носеше снежнобяла куртка с бяла кожена качулка, а лицето му беше закрито от огромни черни слънчеви очила.

Николай мислеше, че ще повърне от гняв и омраза. Мъжът се смееше и лейтенантът знаеше, че се смее на него. Той вдигна с ярост пушката си. Заслепи го експлозия от сняг, последвана от силния трясък на мощната пушка. Последва втори изстрел; куршумът се заби в дървото над главата му. Той се отдръпна под прикритието на дънера.

Друг изстрел, този път от по-близо, не от бора на убиеца.

— Николай!

Мозъкът му се пръсна. Не остана нищо друго, освен гняв. Гласът, който викаше името му, беше на баща му.