Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

От друга страна, мислеше си Николай, топлото утринно слънце би могло да разтопи снега във формата на странни фигури; а и ослепителната светлина би могла да заблуди погледа. Без съмнение това бяха следите на някое животно, минало отдавна оттам.

Лейтенантът се усмихна на себе си при мисълта, че някое горско животно би могло да търси зърно тук, около тази считана за реликва конюшня на дачата. Животните не бяха се променили, но Русия беше.

Николай погледна часовника си; беше време да се връща в къщата. Гостите щяха да дойдат скоро.

Всичко вървеше толкова добре, че Николай не можеше да повярва. Благодарение предимно на баща му и на човека от Москва нямаше нищо, което да им липсва. Отначало полковник Дригорин изглеждаше притеснен — командирът, който се осмеляваше да притеснява известния, или с големите връзки подчинен — но Димитри Юриевич не му даваше основание за подобни притеснения. Той посрещна началника на сина си като внимателен — макар и много уважаван навсякъде — баща, заинтересуван само от развитието на сина си. Николай не можеше да не бъде притеснен — баща му беше толкова открит. Водката беше сервирана с кафе и плодов сок, а Николай строго следеше винаги да има цигари.

Приятелят на полковника, който се казваше Брунов, висш партиен функционер във военнопромишленото планиране, беше истинска изненада, и то приятна. Не само че Брунов и бащата на Николай имаха общи приятели, но скоро стана ясно, че и двамата имаха еднакво отношение към московската бюрокрация — което естествено обясняваше и наличието на мнозина от общите им приятели. Не след дълго започнаха да се смеят заедно, като всеки от бунтарите се опитваше да надмине другия с хапливи коментари като този за комисаря-с-куха-кутия-за-правене-на-ехо-ефекти-вместо-глава или за икономиста-който-нямал-пукната-рубла-в-джоба-си.

— Ние сме деградирали типове, Брунов! — изрева бащата на Николай, а очите му бяха налети със смях.

— Точно казано, Юриевич! — съгласи се московчанинът. — Жалко е, че сме толкова акуратни.

— Но бъди внимателен, заедно сме с войници. Ще докладват за нас!

— Тогава ще ги задраскам от списъка със заплатите, а вие ще направите бомба, с която ще им го върнем.

Смехът на Димитри Юриевич секна за миг.

— Надявам се, че няма да се стигне дотам да използваме тези, които вече са произведени.

— И аз, че такива големи разходи за заплати не са необходими.

— Да спрем дотук — каза Юриевич. — Пазачите твърдят, че мястото е великолепно за лов. Синът ми обеща да ми помага, а аз обещах да застрелям най-голямата плячка. Елате сега, тук имаме и това, което не сте си взели. Ботуши, кожи… водка.

— Не и докато ловуваме, татко.

— За бога, научили сте го и на това — каза Юриевич, усмихвайки се на полковника. — Между другото, другари, не искам и да чуя, че ще си тръгвате днес. Ще останете през нощта, разбира се. Москва е щедра; има печено месо и пресни плодове от Лени-знае-къде…

— И каси с водка, надявам се.

— Не каси, Брунов. Каски! Познавам по погледа ви. И двамата сме в отпуска. Ще останете.

— Аз бих останал — каза московчанинът.

В гората проехтяха пушечни изстрели, като вибрираха в ушите. Но те бяха изстреляни напразно; писъци и плясък на крила се прибавиха към ехото от гърмежите. Николай чуваше също и възбудените гласове, но те бяха твърде далеч, за да може да ги разбере. Обърна се към баща си.

— Би трябвало да чуем изсвирване трийсет секунди след като улучат нещо — каза той, докато пушката му сочеше надолу към снега.

— Това е подигравка! — отвърна Юриевич ядосано. — Пазачите се кълняха, че всичкият дивеч е в тази част на гората. Близо до езерото. Че там няма нищо, затова настоях те да отидат там…

— Ти си стар мошеник — каза синът, преглеждайки оръжието на баща си, — предпазителят ти е спуснат. Защо?

— Стори ми се, че чух някакъв шум там, отзад. Исках да съм готов.

— С уважение, татко, но моля те, вдигни го обратно. Почакай, докато не видиш това, което ще чуеш, преди да го спуснеш.

— С уважение, сине, но тогава ще имам твърде много неща да правя наведнъж.

Юриевич забеляза угриженост в погледа на сина си.

— Като се замисля пак, сигурно си прав. Ще падна и ще предизвикам детонацията. Това вече е нещо, от което разбирам.

— Благодаря ти — каза лейтенантът, като се обърна рязко. Баща му беше прав; имаше нещо зад тях. Шум от стъпки, чупене на клони. Той спусна предпазителя на оръжието си.

— Какво е? — попита Димитри Юриевич с възбуда в очите си.