Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Ще бъда по-ясен. Вашето Централно разузнавателно управление разполага с три имена, за които счита, че са замесени в смъртта на Блекбърн. Това не е вярно, господин президент. Имате тържествената ми дума. Това са отговорни мъже, намиращи се под абсолютния контрол на своите началници. Всъщност един от тях — Жуковски, постъпи в болница преди една седмица. Другият — Крилович — бе командирован на китайската граница през последните единадесет месеца. А уважаваният Талеников е пенсиониран и не е ангажиран с никакви задачи. Понастоящем е в Москва.

Президентът спря и погледна към директора на ЦРУ.

— Благодаря ви за разяснението, господин премиер, и за акуратността на вашата информация. Разбирам, че не ви е било лесно да се обадите. Съветското разузнаване заслужава поздравления.

— Вашето също. Малко тайни остават неразкрити в наше време; някои казват, че това е добре. Разсъждавах върху ценностите и прецених, че трябва да ви се обадя. Това не е наша работа, господин президент.

— Вярвам ви. Просто се чудя кой ли го е направил.

— Разтревожен съм, господин президент. Мисля, че трябва да научим отговора на това.

— Димитри Юриевич — изръмжа доста силно цоцоланестата жена, приближавайки леглото с подноса със закуската в ръка, — днес е първата сутрин от отпуската ви. Снегът стои по земята, слънцето го топи и преди да сте изтрезнели от снощната водка, горите ще са отново зелени!

Мъжът зарови лицето си във възглавницата, после се обърна и отвори очите си, примигвайки поради ослепителната белота на стаята. Навън от огромните прозорци на дачата клоните на дърветата скърцаха под тежестта на снега.

Юриевич се усмихна на жена си, докато пръстите му опипваха малката брадичка, която беше по-скоро сива, отколкото кафява.

— Мисля, че съм се изгорил снощи — каза той.

— Щеше да го направиш — изсмя се жената. — За щастие синът ни е наследил селските ми инстинкти. Виждайки огъня, той не си губи времето да анализира компонентите му, а се залавя да го изгаси!

— Спомням си как се хвърли към мен.

— Да, наистина.

Жената на Юриевич постави подноса на леглото, избутвайки краката на мъжа си, за да направи място за себе си. Тя седна и се пресегна към челото му.

— Топъл си, но ще оживееш, юнако мой.

— Дай ми една цигара.

— Не преди плодовия сок. Ти си много важен човек; шкафовете са пълни с плодов сок в кутии. Нашият лейтенант казва, че сигурно ги държиш, за да гасиш брадата си, когато я палиш с цигарите.

— Нравите на войниците никога няма да се оправят. Ние, учените, знаем това. Сокът в кутии е там, за да бъде смесван с водка.

Димитри Юриевич отново се усмихна тъжно.

— Една цигара, любов моя? Дори ще ти позволя да я запалиш.

— Ти си невъзможен!

Тя взе пакет цигари от масичката до леглото, изтръска една навън и я постави между устните на съпруга си.

— Внимавай да не издишаш като запаля клечката. И двамата ще експлодираме и аз ще бъда погребана без всякакви почести като убиеца на най-значимия съветски ядрен физик.

— Трудовете ми ще останат да живеят и след мен; нека се поопуша малко.

Юриевич пое дъх, когато жена му запали клечката.

— Как е синът ни тази сутрин?

— Добре е. Стана рано, за да смаже пушките. Гостите му ще бъдат тук след около час. Ловът ще започне около обяд.

— О, господи! Съвсем забравих за това — изстена Юриевич, надигайки се от възглавницата в седнало положение. — Наистина ли трябва да отида?

— Двамата сте в един екип. Не си ли спомняш, че снощи на вечеря каза, че баща и син ще донесат вкъщи наградата от играта?

Димитри се отпусна отново в леглото.

— Трябва да е говорила съвестта ми. След всички тези години, когато той израсна някак зад гърба ми…

Жена му се усмихна.

— Ще ти се отрази добре, ако излезеш за малко на въздух. Сега си свърши цигарата, изяж си закуската и се облечи.

— Знаеш ли какво? — каза Юриевич, улавяйки ръката на жена си. — Едва сега започвам да го осъзнавам. Това е ваканция. Не мога да си спомня кога беше последната ни.

— Не съм сигурна дали изобщо е имало такава. Ти работиш повече от всички, които познавам.

Юриевич сви рамене.

— Беше хубаво, че от армията се съгласиха да пуснат сина ни.

— Той го поиска. Искаше да бъде с теб.

— Да, това е хубаво от негова страна. Обичам го, но почти не го познавам.

— Всички казват, че бил прекрасен офицер. Можеш да се гордееш с това.

— О, горд съм, наистина. Само че просто не знам какво да му кажа. Толкова малко общо имаме помежду си. Водката помогна много снощи.