Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— То се намира във вашите компютри или в някое от досиетата ви. Може би е отпреди няколко години, но е там; би трябвало да го има и в нашите. Вярваме, че някога човекът от Брюксел и Талеников са действали във Вашингтон. Трябва да знаем адреса на бърлогата им. Това е единствената връзка, която имаме между Скофийлд и Талеников. Мислим, че това е мястото, където те ще се срещнат.

— Разбирам — повтори руснакът. — И ако предположим, че такъв адрес или адреси съществуват, каква ще бъде позицията на вашето правителство?

Конгдън беше готов за този въпрос.

— Няма да има никаква позиция — отговори той монотонно. — Информацията ще бъде предадена на други, които са много загрижени от поведението на Беоулф Агейт в последно време. Освен мен, никой друг от правителството няма да бъде ангажиран.

— До три контрареволюционни групировки в Европа сте изпратили шифрована телеграма с подобно съдържание. До Прага, Марсилия и Амстердам. Такива телеграми обикновено създават убийци.

— Поздравявам ви за информираността — каза директорът на Конс Оп.

— И вие правите същото ежедневно. Няма защо да си раздаваме комплименти.

— И вие не направихте нищо, за да се намесите?

— Разбира се, че не сме, господин подсекретар. Вие щяхте ли да го направите?

— Не.

— Сега е седем часът в Москва. Ще ви се обадя до един час.

Конгдън затвори телефона и се отпусна в стола. Отчаяно искаше да пийне нещо, но нямаше да се поддаде на желанието си. За първи път през дългата си кариера той се свързваше директно с невидимия враг в Москва. Тук нямаше и следа от безотговорност; беше сам и защитата му беше в този самотен контакт. Той затвори очите си и си представи празни стени от бял бетон.

Двайсет и две минути по-късно телефонът иззвъня. Той подскочи напред и вдигна слушалката.

— Има един малък изключителен хотел на Небраска авеню…

Скофийлд остави студената вода да тече, наведе се над мивката и погледна в огледалото. Очите му бяха кървясали от недоспиване, брадата му беше набола. Не беше се бръснал от почти три дни, а му се събираха и не повече от три часа почивка. Беше малко след четири сутринта и не беше време да мисли нито за сън, нито за бръснене.

От другата страна на площадката добре облечената примамка на Талеников също не спеше; на всеки петнадесет минути получаваше телефонни обаждания.

„Г-н Брендън Скофийлд, моля.

Не познавам никакъв Скофийлд! И престанете да ми се обаждате! Коя сте вие?

Една приятелка на господин Скофийлд. Трябва да говоря с него спешно.

Той не е тук! Не го познавам. Престанете! Ще ме побъркате! Ще кажа на хотела да не отговарят на повикванията повече!

Ако бях на ваше място, не бих постъпила така. Приятелят ви няма да одобри това. Няма да ви плати.

Престанете!“

Бившата любовница на Брей от Париж си вършеше работата добре. Тя беше задала само един въпрос, когато той я помоли за тези обаждания.

— Неприятности ли имаш, скъпи?

— Да.

— Тогава ще направя каквото кажеш. Кажи ми колкото можеш, за да знам какво да казвам.

— Не говори повече от двайсет секунди. Не зная кой контролира централата.

— Ти си загазил.

След един час жената от съседния апартамент щеше да се паникьоса и да изчезне от хотела. Каквото и да й бяха обещали да й платят, не си заслужаваше мракобесните телефонни обаждания, надигащото се у нея чувство за опасност. Така примамката щеше да бъде отстранена, а ловецът — изигран.

Тогава Талеников щеше да бъде принуден да изпрати своите птици и същият процес щеше да бъде задействан отново. Само че телефонните обаждания щяха да бъдат по-редки, може би на всеки час, точно когато се появеше желанието за сън. Птиците евентуално щяха да отлетят, имаше си ограничения за това колко време биха издържали във въздуха. Ресурсите на ловеца бяха екстензивни, но не чак толкова. Той действаше на чужда територия; колко ли примамки и птици можеше да има на разположение? Не можеше безразборно да търси слепи контакти, да предлага съмнителни сделки, като дава инструкции и срещу тях да плаща пари.

Не, той не можеше да си позволи да прави това. Разочарованието и изтощението щяха да си кажат думата и ловецът щеше да остане сам, без своите ресурси. И накрая щеше да се покаже. Нямаше избор; не можеше да остави бърлогата, без да влезе в нея. Това беше единственият капан, с който той разполагаше, единствената връзка между него и жертвата.

Рано или късно Талеников щеше да мине по коридора на хотела и да спре пред вратата на апартамент 211. А когато го направеше, това щеше да бъде последната гледка в живота му.