Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Това, че той беше във Вашингтон, и то на по-малко от петдесет ярда от точно този хотел, можеше да означава само, че има някаква връзка със Скофийлд. Въпреки че нямаше кой знае колко смисъл в съществуването на подобна връзка. Беоулф Агейт имаше доверени мъже и жени, към които можеше да се обърне за помощ в дузина големи градове, но не би се обадил на някой чак в Европа, а и със сигурност не би се обадил точно на този мъж; хора, които олицетворяваха садизма, бяха трудно управляеми. Защо той беше тук? Кой го беше призовал?

Кой го беше изпратил? Имаше ли и други като него?

Точно това изгаряше съзнанието на Талеников. Фактът беше силно притесняващ. Освен факта, че и депото „Берн-Вашингтон“ беше разкрито, без съмнение доста хитро от самия Скофийлд — някой, който знаеше за него, се беше свързал с Прага, за да повика този убиец, известен с това, че се занимаваше изключително само с американци.

Защо? Кой беше мишената?

Беоулф Агейт!

О, господи! Та за това си имаше метод; той и преди беше използван от Вашингтон… Макар и странно, но имаше леко подобие с начините, по които действаха хората на Матарезе. Буреносни облаци над Вашингтон…

Скофийлд се беше изправил срещу буря, толкова сурова, че беше не само отстранен, но очевидно беше заповядано да бъде екзекутиран. Василий трябваше да бъде сигурен; човекът от Прага можеше и да бъде примамка, за да може руснакът да попадне в капана, а не да убие някой американец.

Ръката му все още беше върху бутоните. Той натисна лоста за връщане на монетите и се замисли за момент, чудейки се дали би могъл да поеме риска. Тогава забеляза, че човекът от другата страна на улицата се запъти към входа на едно кафене; отиваше да се види с някого. Явно имаше и други и Василий знаеше, че не може да си позволи да поеме риска. Трябваше да разбере, но нямаше начин да разбере колко време му остава. Може би само броени минути.

В посолството имаше някакъв служител, асистент дипломат, чийто крак беше разкъсан по време на една антиправителствена операция в Рига преди няколко години. Той беше ветеран от КГБ и някога бяха приятели с Талеников. Може би не сега беше моментът да бъде поставено на изпитание това приятелство, но Василий нямаше друг избор. Той знаеше номера на посолството, не беше се променял с години. Отново пусна монетата в апарата и набра номера.

— Доста време измина от онази ужасна нощ в Рига, стари приятелю — каза Талеников, след като го бяха свързали с офиса на служителя.

— Ще задържите ли линията, моля — беше отговорът, — имам разговор на другия телефон.

Василий се втренчи в телефона. Ако чакането продължеше повече от трийсет секунди, щеше да получи необходимия му отговор; бившето приятелство нямаше да му бъде от полза. Дори руснаците си имаха свои средства за проследяване на телефонните разговори в столицата на Съединените щати. Той обърна китката си и задържа поглед върху тънката, подскачаща стрелка на часовника си. Двайсет и осем, двайсет и девет, трийсет, трийсет и една… трийсет и две. Посегна да прекъсне връзката, когато чу гласа.

— Талеников? Това си ти?

Василий разпозна отразения звук на задействаното устройство, бързо монтирано в слушалката на телефона. То действаше на принципа на електронното разпръскване; всички прекъсвания щяха да бъдат засечени.

— Да, стари приятелю. Почти бях затворил телефона.

— Рига не беше толкова отдавна. Какво се е случило ? Приказките, които достигат до нас, са пълна лудост.

— Аз не съм предател.

— Никой тук не вярва, че си. Смятаме, че си настъпил някой московски големец по мазола. Но ще можеш ли да се завърнеш?

— Да, някой ден.

— Не мога да повярвам на обвиненията. Сега си тук!

— Защото трябва да бъда тук. В името на Русия, в името на всички нас. Повярвай ми. Имам нужда от известна информация, бързо. Ако някой в посолството разполага с нея, то това ще си ти.

— Каква е тя?

— Току-що видях един човек от Прага, някой, когото американците използваха заради таланта му да създава насилие. Имахме доста подробно досие за него; предполагам, че все още го пазим. Знаеш ли нещо?

— Беоулф Агейт — прекъсна го дипломатът. — Скофийлд е, нали? Това е причината, която те води насам.

— Кажи ми какво знаеш!

— Откажи се от това, Талеников. Откажи се от него. Остави го на собствените му хора; с него е свършено.

— Господи, значи съм прав — промърмори Василий, докато погледът му следеше кафенето от другата страна на Небраска авеню.