Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Той не тръгна по този път днес. Не беше го правил през последните две години като директор на Югозападните сектори. Сам реши да действа, без да обръща внимание на реакциите на глупаците, които знаеха далеч по-малко от него самия. Постепенно тези реакции започната да предизвикват недоволството на Москва; въпреки това той правеше това, което намираше за правилно. В крайна сметка тези незначителни бъркотии се превръщаха в голяма пречка и той беше извикан обратно в Кремъл зад едно бюро, където стратегиите оставаха далеч и трябваше да се занимава с абстракции, като как да се подхвърли някоя примамлива стръв в ръцете на някой американски политик.

Талеников щеше да бъде свален и той го знаеше. Беше само въпрос на време. Колко му оставаше? Щяха ли да му дадат някоя малка ферма северно от Гразнов, където да си отглежда реколтата и да си поддържа собствено стопанство? Или и тук маниаците щяха да му казват какво точно да прави? Дали щяха да обявят „странния Талеников“ за твърде опасен?

Докато вървеше надолу по улицата, Василий се почувства изморен. Дори омразата, която чувстваше към американския убиец, който беше убил брат му, беше замъглена от мрака на неговите чувства. Бяха му останали твърде малко такива.

Неочакваната снежна буря се разрази в много голям мащаб; вятърът набираше скорост, вдигайки вулкани от бяла маса по обширния Червен площад. Мавзолеят на Ленин щеше да бъде покрит до сутринта. Талеников остави мразовитите частици да масажират лицето му, когато се насочи към своя апартамент. В КГБ бяха съобразителни; стаите му бяха на десет минути път от службата на площад Дзержински, само на три пресечки от Кремъл. Беше или съобразителност, или нещо не толкова доброжелателно, но определено беше практично: апартаментът му беше на десет минути път от центъра на кризите, три минути с бърз автомобил.

Той влезе във входа на сградата, потропвайки с крака, и докато затваряше тежката врата, острият писък на вятъра секна. Както правеше винаги, провери пощенската кутия и както винаги в нея нямаше нищо. Това беше един безсмислен ритуал, който се беше превърнал в безсмислен навик в продължение на толкова години, след толкова много различни пощенски кутии и толкова много различни сгради.

Единствената лична кореспонденция, която беше получавал някога, беше само в чужбина и то на странни имена, когато беше под дълбоко прикритие. Освен това кореспонденцията беше кодирана и зашифрована; смисълът нямаше нищо общо с думите върху хартията. Въпреки че понякога тези думи бяха топли и приятелски и на него му се искаше те наистина да означават това, което иначе означаваха. Но за не повече от няколко минути нямаше да му донесе нищо добро да си въобразява подобни неща. Особено когато ти предстои да анализираш врага.

Той се заизкачва нагоре по тясното стълбище, ядосан на мъждеещата светлина на слабата крушка. Сигурен беше, че плановиците от Московска електрическая не живееха в такива сгради.

Тогава чу скърцането. Не беше резултат от недостатъци в строителството на сградата, нямаше нищо общо и със смразяващия студ на вятъра навън. Беше звук от някого, който се движеше горе. Имаше слух на опитен в занаята си човек; веднага можеше да определи разстоянието. Звукът не идваше от горната площадка, а отнякъде по-нагоре по стълбището. Апартаментът му беше на следващия етаж и явно някой го чакаше да приближи. Може би този някой искаше той да се прибере вкъщи, странно, може би клопка.

Василий продължи да се изкачва, без да наруши ритъма на стъпките си. Годините го бяха научили да държи в левия си джоб дори такива неща като ключове и монети, а дясната му ръка беше винаги свободна бързо да хване оръжието или самата тя да бъде използвана като оръжие. Той стигна до площадката и се обърна, вратата му беше само на сантиметри.

Скърцането отново се чу, слабо, едва доловимо, примесено със звука на далечния вятър навън. Този, който беше на стълбището, се беше отдръпнал и това му подсказа две неща: че щеше да чака, докато се убеди, че Василий е влязъл вътре, и че който и да беше, беше или непредпазлив, или неопитен, или и двете. Би трябвало да не помръдва, когато беше толкова близо до обекта си — въздухът беше проводник на всяко движение.

В лявата си ръка държеше ключа си, а с дясната разкопча копчетата на палтото и хвана дръжката на автоматичния си пистолет, който бе окачен на открит кобур около гърдите му. Вкара ключа, отвори вратата, след това я затвори с трясък, като бързо се отдръпна назад в сянката на стълбището. Облегна се на стената с вдигнат пистолет, подпрян на парапета.