Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Когато Василий чу за плана, той се разсмя. Целта била да се подеме кратка, но силна кампания срещу обвиненията в ционизъм, да се покаже на всички на Запад, че евреите мислели по същия начин в Русия.

Еврейският писател предизвика известен интерес сред американската преса — нюйоркската преса, по-точно. Той бе измежду тези, които разговаряха с някакъв сенатор, който търсеше поддръжници на осем хиляди мили от района си. Но не бе нищо особено, слаб писател, всъщност дори хората от неговата религия не можели да го разбират.

Не само че не бе подходящ избор за този случай, но дори, поради редица причини, свързани с една друга операция, беше наложително да му позволят да напусне Русия. Сенаторът беше останал с впечатлението само благодарение на това, че се познаваше с аташето от консулството, съветските емиграционни власти склониха да издадат виза на евреина; сенаторът щеше да направи капитал от този инцидент, а това беше и добра възможност да се пусне една малка уловка. Достатъчно уловки и едно странно приятелство щеше да се зароди между сенатора и познатите му от структурите на съветската власт; това можеше да се окаже полезно. Евреинът трябваше да напусне Москва тази вечер. След три дни сенаторът щеше да организира посрещане с пресконференция на летище Кенеди.

Но младите агресивни мислители от ВКР бяха глупаци. Писателят щеше да бъде задържан, отведен на Лублянка и операцията по прехвърлянето му да пропадне. Никой извън ВКР нямаше да научи за операцията: успехът й зависеше от изненадващото му изчезване, от абсолютната тайна. Щяха да бъдат пуснати в действие няколко химикала, докато обектът стане готов за друг тип пресконференция. Такава, на която той щеше да каже, че еврейски терористи са го заплашвали с репресии срещу роднините му в Тел Авив, ако не последва инструкциите им и не предизвика общественото влияние, за да му бъде разрешено да напусне Русия.

Схемата беше абсурдна и Василий го каза при срещата си във ВКР, но му беше подшушнато, че дори изключителният Талеников не може да се меси в работата на Девета група от контраразузнаването.

И какво, в името на всички дискредитирани царе, представляваше Девета група?

Беше новата Девета група, му обясни един негов приятел. На мястото на отвратителната Девета секция от КГБ „Смерть шпионам“. Това направление от съветското разузнаване се занимаваше изключително с това да пречупва волята и разсъдъка на хората посредством насилие, тормоз и онзи най-отвратителен метод — чрез убиване на любимите хора пред очите ти.

Убиването не беше нещо непознато за Василий, но този тип убийства караха стомаха му да се преобръща. Заплахата от използването на този метод понякога успяваше, но самият акт — никога. Държавата не го налагаше, но на садистите им доставяше удоволствие. Ако наистина имаше наследници на „Смерть шпионам“, те трябваше да знаят кои ще бъдат съперниците им от огромната сфера на действие на КГБ. Особено един от тях, „странният Талеников“. Щяха да се научат да не влизат в противоречие с човека, кръстосвал Европа в продължение на двадесет и пет години в името на държавата.

Двайсет и пет години. Беше изминал четвърт век, откак двайсет и една годишният студент с дарба към изучаването на чужди езици беше изтеглен от курса му в Ленинградския университет и изпратен в Москва на тригодишно интензивно обучение. Беше такова обучение, каквото синът на социалистите учители едва ли си представяше. Беше измъкнат от тихия си дом, където книгите и музиката бяха на почит и запратен в свят, в който конспирацията, насилието, шифрите, кодовете и физическият тормоз бяха неотменна част. Където всички форми на разузнаване и шпионаж, на саботажи и отнемане на живот — не убийства; убийство беше термин без приложение — бяха науките, които се изучаваха.

Той можеше и да не успее, ако не беше един нещастен случай, който промени живота му и го мотивира да тръгне по пътя. Беше свързан с животни — американски животни.

Беше изпратен на практическо упражнение в Източен Берлин като наблюдател на подмолните тактики за действие при границата на Студената война. Там имаше връзка с една девойка, германско момиче, което безрезервно вярваше в каузата на марксистката държава и което беше вербувано да работи за КГБ. Постът, който заемаше, беше незначителен, дори името й не фигурираше в списъците за заплати; тя беше просто организатор на демонстрации, финансирани с купища дойче марки от разходния бюджет. Беше просто една обикновена студентка, по-скоро встрастена в убежденията си, отколкото способна в учението, краен радикал, мислещ се за Жана д’Арк. Но Василий я обичаше.