Том Кланси - Под обсада

Петимата притичаха по коридора и се качиха на бегом в асансьорите. Но охраната ги беше спряла. Не го очакваха, това обаче не ги спря. Качиха се тичешком по стълбището на горния етаж и завиха наляво. Спрените асансьори бяха единствената спънка, на която се бяха натъкнали дотук. Още през 1939 година Германия беше доказала в Полша, а през 1990 година Саддам Хюсеин бе потвърдил в Кувейт, че добре обмисленият светкавичен удар не може да бъде спрян. Минава доста време, докато нападнатият се поокопити и отвърне на удара. Но в този случай и това щеше да е безполезно.

Не бяха минали и деветдесет секунди, откакто петимата бяха свърнали от Първо авеню, а вече бяха насред сградата на Секретариата. Притичаха покрай високите прозорци с изглед към двора. Шадраванът беше спрян, за да не намалява видимостта към Секретариата. Автомобилите по улиците също не се движеха, туристите биваха отпращани в пресечките. Навсякъде гъмжеше от полицаи и от хора на службите за сигурност.

„Отцепете сградата, така че проблемът да не се разраства“ — припомни си Вандал инструкциите. Тия хора бяха толкова предвидими, да си умреш от скука!

Към тях се завтекоха неколцина души от охраната — трима мъже и една жена. Бяха с бронежилетки и не отлепяха ухо от радиостанциите. Бяха извадили оръжието си и очевидно се бяха запътили към заседателната зала на Съвета за сигурност, която се падаше вдясно. Вероятно ги бяха пратили да измъкнат делегатите, в случай че именно те са цел на нападението.

Но младежите така и не стигнаха до залата. Спряха като заковани, съгледали нападателите. После, като всеки полицай или войник, който никога не е влизал в истински бой, започнаха да се държат, сякаш са на учение. Направиха единственото, което знаеха. От наръчника за охраната на Обединените нации Вандал бе научил, че младежите ще се опитат да се пръснат, за да не са толкова уязвими, да се прикрият, ако е възможно, и да се помъчат да обезвредят противника.

Георгиев и Сазанка не им дадоха тази възможност. Откриха огън с картечниците, които държаха на равнището на хълбоците, и в миг покосиха на място хората от охраната. Пистолетите и радиостанциите тупнаха с трясък на пода. Докато ранените стенеха, Георгиев и японецът им теглиха по още един куршум, този път в главата. Спряха на няколко крачки от труповете. Българинът прибра две от радиостанциите, нападали по пода.

— Да вървим! — подкани Вандал и забърза по коридора.

Барон и Даунър го последваха. Петимата продължиха нататък. Единственото, което ги делеше от заседателната зала на Съвета за сигурност, бяха четирите трупа и хлъзгавият от кръвта под.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 19:34 ч.

Всички родители в пресцентъра чуха и усетиха трясъка долу. Помещението нямаше прозорци и те не успяха да видят какво точно е станало.

Първата мисъл на Пол Худ бе, че долу се е взривило нещо. Същото решиха и други родители, завтекли се да се уверят, че децата им не са пострадали. Но точно тогава в кореспондентския пункт влезе господин Дилън, който помоли всички да не излизат и да запазят спокойствие.

— Току-що се връщам от Съвета за сигурност — допълни мъжът от охраната. — Децата са добре. Повечето делегати също са там и очакват генералния секретар. Охраната всеки момент ще евакуира децата и делегатите, а после и вас. Ако запазите спокойствие, всичко ще бъде наред.

— А знаете ли какво е станало? — попита един от родителите.

— Не съм сигурен — отвърна Дилън. — Доколкото разбрах, някаква камионетка минала през преградата и навлязла в двора. Поне това видях през прозореца. Но все още никой не знае със сигурност…

Не се доизказа, прекъснат от пукотевицата долу. Явно се стреляше. Дилън включи радиостанцията.

— Тук „Свобода-седем“, търся централата — каза той.

Чуха се писъци и шум. После някой съобщи от другия край на линията:

— Има нападение, „Свобода-седем“. Не сме установили кой е проникнал в сградата. Идете при „Еверест-шест“, код червен. Повторете!

— „Еверест-шест“, код червен — изрече Дилън. — Тръгвам незабавно. — Той изключи радиостанцията и се запъти към вратата. — Връщам се пред залата на Съвета за сигурност, за да изчакам другите от охраната. Много ви моля, всички останете тук.

— А кога ще дойде подкреплението? — подвикна един от бащите.

— След няколко минути — отвърна Дилън.

После излезе. Вратата щракна след него. Спусна се тишина, нарушавана само от виковете някъде в сградата.