Том Кланси - Под обсада

Най-неочаквано един от бащите се втурна към изхода.

— Отивам да прибера дъщеря си — каза той.

Въпреки че мъжът беше по-едър, Худ му препречи вратата.

— Недейте.

— Защо? — подвикна настойчиво другият.

— Защото само ще пречите на хората от охраната, на лекарите и пожарникарите — поясни Худ. — Сам чухте, в сградата са проникнали нападатели.

— Точно заради това трябва да изведем децата — намеси се и друг баща.

— Не бива да се месите — възрази Худ. — Тук сме на международна територия. Тук американските закони не важат. Охраната вероятно ще стреля по всеки непознат.

— А вие откъде знаете?

— След като напуснах Лос Анджелис, съм работил в държавно разузнавателно управление — поясни Худ. — Виждал съм как хората гинат само защото са се озовали в неподходящ момент на неподходящо място.

Съпругата на мъжа дойде при тях и го хвана за ръката.

— Много те моля, Чарли. Господин Худ е прав. Остави властите да се оправят.

— Но дъщеря ни е там — не мирясваше Чарли.

— Моята също е там — напомни му Худ. — И няма да й помогна с нищо, ако се оставя да ме убият.

Чак сега си бе спомнил, че Харли наистина е там и е изложена на голяма опасност. Погледна Шарън, която стоеше вдясно, в ъгъла. Отиде при нея и я прегърна.

— Пол — прошепна тя. — Мисля… че трябва да сме заедно с Харли.

— Скоро и това ще стане — успокои я мъжът й.

Отвън в коридора се чуха стъпки, последвани от автоматична стрелба. Отекнаха писъци, викове, още стъпки. После стана тихо.

— Кой стреля — охраната или нападателите? — попита Чарли някак напосоки.

Худ не знаеше. Остави Шарън и отиде при вратата. Приклекна, да не би да стрелят и по вратата, и махна на останалите да стоят по-надалеч. Сетне се изправи и завъртя лекичко сребърната ръкохватка. Открехна вратата.

В коридора, между пресцентъра и залата на Съвета за сигурност, имаше четири трупа — все на хора от охраната на ООН. Който ги бе застрелял, се бе омел, оставяйки след себе си кървава диря. А тя водеше към залата на Съвета за сигурност.

Най-неочаквано Худ бе обзет от странно чувство. Спомни си Томас Дейвис, пожарникар, с когото в Лос Анджелис бе играл софтбол. Един следобед му звъннали по телефона и му съобщили, че гори собственият му дом. Той знаел какво трябва да направи, знаел какво става, а не можел да се помръдне.

Худ затвори вратата и се върна при писалищата.

— Какво става? — попита Чарли.

Пол не отговори. И той като Дейвис не можеше да се помръдне.

— Какво става, по дяволите! — изкрещя Чарли.

— Четирима души от охраната са мъртви и който ги е застрелял, е влязъл в залата на Съвета за сигурност.

— Детенцето ми! — проплака една от майките.

— Сигурен съм, че поне засега няма да пострадат — увери я Худ.

— Да де! Както бяхте сигурен, че и косъм нямало да падне от главите им, ако си стоим тук — развика се Чарли.

Гневът на мъжа извади Худ от вцепенението.

— Ако бяхте излезли оттук, вече щяхте да сте труп — натърти той. — Господин Дилън нямаше да ви пусне в залата и щяха да ви убият заедно с охраната.

Пое си дъх, за да се поуспокои. Извади от джоба на сакото клетъчния телефон. Започна да набира номера.

— На кого се обаждаш? — попита Шарън.

Той я погледна и я помилва по бузата.

— На човек, който пет пари не дава, че това е международна територия — отвърна Худ. — И ще ни помогне.

Бетезда, щата Мериленд

Събота, 19:46 ч.

Майк Роджърс се намираше в състояние, което наричаше „състоянието Гари Купър“. Не в истинския, а в своя кино живот, макар че в момента двете се покриваха напълно.

Бившият заместник-директор на Оперативния център, който сега бе временно изпълняващ длъжността директор, не помнеше да е бил някога през живота си объркан или несигурен. В колежа четири пъти му бяха чупили носа по време на баскетболни мачове — не за друго, а защото той бе видял коша оголен и се бе хвърлил в нападение, без да се интересува дали „Смерчовете“, „Железарите“, „Трепачите“ и не знам още кои си ще му се изпречат на пътя. Беше изкарал два мандата във Виетнам, по време на войната в Персийския залив бе командвал механизирана бригада — бяха му възлагали задачи и той ги бе изпълнявал до последната. Първия път, когато бе заминал заедно с отряда за бързо реагиране в Северна Корея, беше обезвредил фанатизиран офицер, наумил си да изравни със земята Япония. След като се бе прибрал от Виетнам, дори беше намерил време да защити докторат по история на света. Докато сега…