Том Кланси - Под обсада

Един от мъжете посочи пластмасовите чинийки и прибори.

— Ето какво се случва, когато Съединените щати не си плащат вноската! — изграчи той.

Ветеранът от полицията във Вашингтон говореше за милиардния дълг на САЩ към организацията — Сенатът не искаше да й отпусне и цент заради, както пишеше в решенията му, хроничните разхищения, измами и злоупотреби в ООН. Сред най-тежките обвинения бе, че парите, отпускани за умиротворителните сили към ООН, отиват във военните бюджети на страните участнички.

Худ се усмихна учтиво. Не му се мислеше за раздути бюджети, за политика и извиване на ръце. Днес двамата с жена му бяха прекарали чудесен ден. След напрегнатата първа вечер в Ню Йорк Шарън се бе опитала да се поотпусне. Беше се наслаждавала на приятното залязващо слънчице на острова със Статуята на свободата и си беше наложила да не обръща внимание на тълпите. Беше се радвала заедно с Александър, развълнуван, че е научил всички технически подробности за паметника и че са го оставили да се забавлява с видеоигрите и да си похапва от салатата, която му бяха взели от един ресторант на Седмо авеню и която надали бе особено полезна за здравето. Худ нямаше да допусне долнопробните прибори за хранене, шикалкавенето на американските политици или това, че ги държат тук като затворници, да му развалят хубавото настроение.

Харли може и да беше дала тласък на тези прекрасни чувства, но нито тя, нито Александър не бяха в състояние да се превърнат в спойка на брака му.

„Сами трябва да се преборим“ — помисли Худ, докато си слагаше в чинията от храната и сядаше на продънените канапета с изкуствена тапицерия, за да чака дебюта на дъщеря си в Ню Йорк. Искаше му се да задържи ведрото чувство точно както държеше ръката на Шарън — силно.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 19:27 ч.

В събота вечер след седем и половина на Таймс Скуеър има големи задръствания — хората се стичат от предградията, за да идат на театър. По пресечките няма къде игла да падне от спрелите лимузини, пред покритите паркинги се вият дълги опашки от автомобили, чакащи да влязат, такситата и автобусите пъплят като костенурки.

Докато бе обмислял този етап от операцията, Георгиев бе предвидил, че ще има задръстване, което ще ги забави. Беше спокоен и самоуверен, когато накрая зави на изток по Четирийсет и втора улица и подкара към Брайънт Парк. Останалите също бяха запазили самообладание. Всъщност, ако бяха хора, които се паникьосват лесно, той нямаше да ги привлече за този удар.

Ако не броим Ренолд Даунър, четирийсет и осем годишният бивш полковник от Българската народна армия беше единственият наемник в групата. Барон се беше включил в акцията, за да помогне на своите съмишленици в родния Уругвай. Сазанка и Вандал имаха да разчистват стари сметки, останали още от Втората световна война. Георгиев бе изправен пред проблем от друго естество. Близо десет години бе работил като внедрен агент на ЦРУ в България. Беше се борил срещу комунистите толкова дълго, че вече не бе в състояние да се приспособи към новото време и да живее без врагове. Не ставаше за нищо друго, освен за армията, а там не плащаха редовно заплатите и от немай-къде Георгиев трябваше да се ограничава в средствата — вече не можеше да се простира и да живее на широка нога както едно време, в сянката на съветската империя, когато американците му плащаха от щедро по-щедро. Мечтаеше си да се захване с нещо ново: да финансира сонди за търсене на нефт и природен газ. След като получеше своя дял от парите от днешния удар, вече щеше да му е по джоба да се заеме с това.

Познаваше на пръсти тактиката на ЦРУ, говореше американски английски едва ли не като майчин език и затова другите на драго сърце му преотстъпиха водачеството по време на този етап от операцията. Пък и в Камбоджа, докато бе въртял веригата от публични домове, Георгиев бе доказал, че е роден водач.

Сега караше бавно и предпазливо. Внимаваше да не блъсне някой разсеян минувач. Не превишаваше скоростта. Не подвикваше на таксиметровите шофьори, които му се изпречваха на пътя. Не правеше нищо, заради което от Пътна полиция да го спрат. Каква ирония на съдбата! Канеше се да причини разрушения и да избие хора, да извърши нещо, което светът нямаше да забрави скоро. А сега бе самото въплъщение на спокойния шофьор, който спазва всички пътни знаци. На младини си беше мечтал да стане философ. Може би, след като осъществеше удара, щеше най-сетне да се посвети и на това. Контрастите го привличаха неудържимо.