Пол Худ си спомни някои от тези данни, които бе изучавал в началните гимназиални класове. Пак оттогава помнеше още нещо, предопределящо и досега мнението му за самата сграда. Навремето една коледна ваканция бе дошъл заедно с други отличници от гимназията от Лос Анджелис в Ню Йорк. Докато пътуваха от международното летище „Кенеди“ към града, Худ беше погледнал оттатък река Ийст и бе видял в сумрака сградата на Обединените нации. Другите небостъргачи: Емпайър Стейт Билдинг, сградата на „Крайслер“ и на „Пан Ам“, бяха обърнати на север и на юг. Само трийсет и девет етажният небостъргач от стъкло и мрамор на Секретариата на ООН гледаше на изток и запад. Худ го сподели с Джеймс Лавин, който седеше до него.
Тъничкият очилатко се беше захласнал по комикса „Тор Всемогъщия“. Беше го пъхнал в брой на „Сайънтифик Американ“.
— Знаеш ли на какво ми прилича? — попита малчуганът.
Худ отвърна, че нямал представа.
— На символа върху гърдите на Батман.
— В смисъл? — поинтересува се Худ.
Не бе чел нищо за Батман, само веднъж бе гледал едно филмче по телевизията, за да разбере какво толкова обсъждат другите момчета.
— Батман носи върху гърдите си символ — ярка златисто-черна бухалка — поясни Лавин. — И знаеш ли защо?
— Защо?
— Защото под костюма Батман е с бронежилетка — отвърна другият хлапак. — Ако някой престъпник тръгне да стреля по него, Батман иска той да се цели тъкмо там. В гърдите.
После съученикът на Худ се зачете отново в комикса. Дванайсетгодишният Пол пак се вторачи в сградата на ООН. Лавин често говореше доста странни неща, например, че историята на Супермен била преразказ на Новия завет. Този път обаче забележката му си беше уместна. Худ се запита дали сградата не е построена в Ню Йорк тъкмо за това. Ако някой кубинец или китаец решеше да нападне Обединените нации откъм реката или летището, сградата щеше да се превърне в огромна щръкнала цел.
Заради този ярък детски спомен Пол Худ винаги си представяше, че ООН е мишената на Ню Йорк. И сега, докато се намираше в сградата, колкото и да беше странно, се чувстваше уязвим. С разума си даваше сметка, че това е нелепо. Обединените нации се намираха на международна територия. Ако терористите искаха да нападнат САЩ, щяха да се насочат към инфраструктурата: железопътни линии, мостове, тунели, точно като атентаторите, взривили тунела Куинс-Мидтаун и принудили Оперативния център да потърси съдействието на руснаците. Или Статуята на свободата. Сутринта, докато беше на острова със статуята, Худ се изненада колко лесно се стига до него по въздух и море. На слизане от ферибота си каза, че стига да се намерят пилоти самоубийци, те за нула време ще превърнат със самолетите си статуята в купчина камъни. В административната сграда имаше радари, но Худ знаеше, че патрулът на залива от Нюйоркското управление на полицията разполага с едно-единствено оръдие, сложено на близкия остров Гъвърнър. Ако към Статуята на свободата от противоположни посоки се зададяха два самолета, така че тя да ги прикрива от огъня на оръдието, поне единият терорист щеше да достигне целта.
„Заседях се в Оперативния център“ — скастри се той. Уж бе дошъл тук да кара отпуската си, а непрекъснато прехвърляше наум един или друг сценарий в случай на криза.
Поклати глава и се огледа. Двамата с Шарън бяха дошли по-рано и бяха слезли долу в магазина за сувенири, за да купят на Александър тениска. После се качиха в просторното фоайе на сградата на Общото събрание недалеч от бронзовата статуя на Зевс, за да изчакат човека, който отговаряше в ООН за детското и младежкото изкуство. От четири часа следобед фоайето беше затворено за външни лица, та служителите да подготвят годишния прием в чест на мира. Времето беше хубаво, вечерта беше ясна и гостите щяха да хапнат вътре във фоайето, а после, който иска можеше да се поразходи и да побъбри отвън на двора откъм северната страна, сред скулптурите и градините или по алеята покрай река Ийст. В седем и половина индийката Мала Чатерджи, току-що избрана за генерален секретар на Организацията на обединените нации, щеше да влезе в залата заедно с представителите на страните членки на Съвета за сигурност. Там тя и испанският посланик щяха да поздравят всички, участвали в усилията на ООН да възстанови мира и да предотврати изострянето на етническото напрежение в Испания. После Харли и другите млади цигуларки щяха да изпълнят „Песен за мира“, написана от един испански композитор в памет на загиналите в Гражданската война в Испания отпреди шейсет години. Бяха поканени музиканти от Вашингтон, което си бе съвсем уместно: първата жертва на избухналите наскоро в Испания размирици бе именно американка — Марта Маккол от Оперативния център. Наистина, какво съвпадение, че дъщерята на Пол Худ бе сред осемте избрани цигуларки.
Читать дальше