Том Кланси - Под обсада

— Дай да си починем в конюшните, при прелестните жребци — казваше му на шега Едуардо. — Надушваш ли ги?

Бернардо не надушваше нищо, освен морето и бензина на автомобилите и катерите. Но вярваше, че брат му долавя миризмата на коне. Мечтаеше си, когато порасне, и той да се научи да я усеща. Искаше да прилича на Едуардо. В неделя, идеха ли с майка му на черква, се молеше да стане като брат си.

Това бяха най-щастливите спомени на Бернардо. Едуардо беше много търпелив с него, държеше се приятелски с всеки, поспрял да погледа как правят от пясък високите кули със зъбчати бойници. Момичетата си падаха по красивия младеж. Харесваха и умното му братче, което също се прехласваше по тях.

Бернардо обичаше много майка си, която работеше в една фурна. Баща му Мартин пък беше професионален боксьор. Бащата си мечтаеше да спести пари и да отвори физкултурна зала, така че жена му да не се трепе да ходи на работа и да си живее на спокойствие. След като Едуардо навърши петнайсет години, баща им започна да го взима със себе си по турнирите из цялата страна — момчето му беше нещо като треньор. Случваше се да отсъстват по няколко седмици, за да участват в големия турнир в Рио де ла Плата. Боксьорите обикаляха с автобус от Мерседес до Пейзанду и Салто и се боксираха помежду си или с амбициозни аматьори. Плащаха им процент от билетите, от който вадеха хонорара на лекаря, пътуващ заедно с боксьорите. Едуардо се бе научил да оказва първа медицинска помощ и така двамата с баща му спестяваха парите за доктор.

Животът им беше тежък, майка им работеше до припадък край нажежената до червено фурна. Една сутрин, докато мъжът й и по-големият й син бяха на поредния турнир, тя загина по време на пожар. Знаеше се, че Баронови едвам свързват двата края, затова пренесоха трупа в жилището на семейството и се наложи Бернардо да чака някой да се свърже с баща му, та той да уреди и да плати погребението.

Тогава беше на девет години.

По време на обиколките с бащата Едуардо бе научил и други неща. В малка кръчмица в Сан Хавиер съвсем случайно бе открил Марксисткото движение за национално освобождение „Тупамарос“. Партизанският отряд бе основан през 1962 година от Раул Антонасио Сендик, водач на работниците от захарните плантации в Северен Уругвай. Правителството не бе успяло да обуздае инфлацията, достигнала цели трийсет и пет на сто, и от това бяха пострадали най-вече работниците. Едуардо видя във войнственото движение на Сендик начин да помогне на хора като баща си, смазани от житейските несрети и изгубили способността да мечтаят. А отрядът видя в Едуардо човек, който, освен че може да се бие, е в състояние да оказва и медицинска помощ. Така с благословията на баща си Едуардо отиде в партизанския отряд.

През 1972 година за президент бе избран деспотът Хуан Мария Бордабери Аросена, подкрепян от добре обучените и въоръжени до зъби военни. Едно от първите неща, които направи той, бе да смаже опозицията, включително Марксисткото движение за национално освобождение, към което наскоро се бе присъединил и Едуардо. През април срещу партизаните бе проведена кървава акция, до края на годината повечето членове на отряда бяха хвърлени в затвора или заминаха в изгнание. Едуардо се озова зад решетките, където почина по „неустановени“ причини. Бащата на Бернардо се спомина има-няма след две години. По време на една от боксовите срещи бе контузен тежко и така и не прескочи трапа. На Бернардо все му се струваше, че на баща му просто вече не му се е живеело. Така и не прежали любимите си същества.

След смъртта на родителите и брат си Бернардо се озлоби и намрази до смърт президента Бордабери и блюдолизците около него. По ирония на съдбата военните също се разочароваха от новия президент и през февруари 1973 година му спретнаха преврат. Създадоха Съвета за национална сигурност. През 1979 година Бернардо се записа в него с надеждата да стане част от новия ред в Уругвай.

Но цели дванайсет години военните така и не успяха да се справят с икономическите трудности и накрая просто върнаха властта на народа и буквално изчезнаха от политическата сцена. Икономическото положение не се беше променило кой знае колко.

Бернардо отново се почувства предаден. Остана при военните. В памет на баща си усвои и най-малките тънкости на всички разновидности на ръкопашния бой — не умееше нищо друго. Но не бе престанал да се надява, че отново ще съживи искрата на Марксисткото движение за национално освобождение. И ще работи за народа на Уругвай, а не за властниците. В умиротворителните сили на ООН в Камбоджа бе намерил начин да го постигне — да посъбере пари и същевременно да привлече вниманието на световния печат.