Том Кланси - Под обсада

Беше петък, затова и движението в Балтимор, Филаделфия и Нюарк беше доста натоварено. Накрая в пет и половина следобед пристигнаха в Ню Йорк и се настаниха в хотела на Седмо авеню и Петдесет и първа улица, висок и оживен, който от известно време бе на веригата „Шератон“ — Худ го помнеше още от времето, когато бе собственост на „Американа“. Сетне прекосиха улицата и отидоха в „Карнеги“, където вече се бяха събрали и другите родители. Поднесоха им богата вечеря: пастърма, телешко печено, хотдог. Худ и жена му познаваха само семейство Матис, чиято дъщеря Барбара бе сред най-добрите приятелки на Харли. И майката, и бащата на момичето работеха във Вашингтонското управление на полицията. Някои майки — сред които две разведени хубавелки, познаваха Пол от времето, когато той бе кмет на Лос Анджелис. Озариха го с усмивки, сякаш е някаква знаменитост, и го попитаха какво е да „управляваш“ Холивуд. Той им отвърна, че не знае. Да питали Гилдията на киноактьорите или някой друг съюз на филмовите дейци.

От всичко това — от обилната храна и вниманието, Шарън се почувства неудобно. Или може би й се бе струпало много и сега тя даде воля на киселото си настроение. Худ реши да си поговори с нея, след като децата си легнат.

Виж, за едно Шарън наистина беше права. Пол отсъстваше прекалено често от къщи. Докато гледаше как Харли си бъбри с другите момичета и момчета и с техните родители, той си даде сметка, че дъщеря му вече не е дете, а млада жена. Така и не бе забелязал кога тя се е преобразила. Гордееше се с нея, но не както с Александър. Харли притежаваше обаянието на майка си, а също самочувствието на утвърдена музикантка.

Александър се беше вторачил в препечената пица с домати. Натискаше я с вилицата, та мазнината да излезе на повърхността, сетне наблюдаваше как тя отново попива в тестото. Майка му му се скара да не си играел с храната.

Худ беше запазил апартамент в хотела. След като се прибраха, момчето се зае да наблюдава с бинокъла улиците и отсрещните прозорци, после децата си легнаха на разтегателните легла в хола и ги оставиха сами с Шарън.

Сами в хотелска стая! Навремето това неизменно бе означавало, че ще се любят, вместо да си говорят или да мълчат неловко. На Худ му докривя: през последните няколко години бяха посветили прекалено много време и сили на други неща, на това да се измъчват от угризения на съвестта и да отстояват собствената си територия. Как ли се бяха докарали дотук? И как можеха да спасят брака си? Худ се досещаше, но не беше сигурен, че Шарън ще се съгласи.

Тя се пъхна под завивките и се сви на кравай, обърната с лице към него.

— Чувствам се ужасно — сподели жената.

— Знам — отвърна Худ, после се усмихна и я помилва по бузата. — Но нещата ще се оправят.

— Как ще се оправят! Всичко ме вбесява.

— Какво, освен храната те е ядосало толкова?

— Родителите, децата им, които не знаят как да държат приборите, колите, които минават на червено и спират насред пешеходната пътека. Какво ли не!

— Всеки има лоши дни — опита се да я успокои той.

— Вече не помня, Пол, последния път, когато не съм била вкисната — крив ми е целият свят — възрази Шарън. — Вече не издържам, а не искам да провалям прекарването на Харли и Александър.

— Събра ти се много — рече мъжът й. — На мен също. Но децата не са чак толкова загубени. Досещат се какво става между нас. Искаше ми се, надявах се, докато сме тук, между нас да не застава нищо.

— Как? — поклати тъжно глава Шарън.

— Не бързаме за никъде — отвърна Худ. — Единственото, което трябва да правим следващите няколко дни, е да трупаме хубави спомени за нас и за децата. И да започнем да се измъкваме от тази каша. Хайде да опитаме!

Шарън отпусна длан върху неговата. Пръстите й лъхтяха на чесън, явно снощи бе готвила нещо. Худ волю-неволю си помисли, че и това не разпалва особено страстта. Какво да се прави, житейски навици! Сега тези миризми му бяха по-познати, отколкото незабравимото първо ухание на косата на някоя жена. Такъв беше животът — всекидневните задължения превръщаха крилете на твоя ангел в най-обикновена ръка.

— Искам нещата да се променят — подхвана пак Шарън. — Докато пътувахме с караваната, усетих нещо…

— Знам — прекъсна я мъжът й. — И аз го усетих. Беше хубаво.

Шарън го погледна. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не, Пол — възрази тя. — Онова, което изпитах аз, ме уплаши.

— Уплашило те е? — изненада се Худ. — В смисъл?

— Все си мислех как пътувахме навремето, когато децата още бяха малки. Как ходехме до Палм Спрингс и езерото Биг Беър. Тогава бяхме съвсем различни.