Том Кланси - Под обсада

Леонид Устинович се бе специализирал в нелегалната търговия с оръжие, което купуваше от бившите републики на Съветския съюз. После оръжието минаваше през Канада или Куба, често пъти натоварено на самолети. Оттам биваше прехвърляно в Нова Англия и в средноатлантическите щати, а също във Флорида и в другите щати край Мексиканския залив. След това оръжието поемаше на малки партиди към складове, от които заминаваше към места като този автосервиз. Така трафикантите нямаше да изгубят цялата пратка дори ФБР или разузнаването към Нюйоркското управление на полицията да надушеха нещо. А те, без да вдигат излишен шум, държаха под око имигрантите от държави, за които се знаеше, че подкрепят незаконната търговия и тероризма: Русия, Либия, Северна Корея и много други. Полицията редовно сменяше пътните знаци за завиване и за забранено спиране покрай реката и в кварталите с много складове, и така си намираше повод да спира автомобилите и тайно да снима водачите.

Устинович бе предупредил уругваеца да внимава дали някой няма да отбие от магистралата или от някоя от пресечките. Каза му, ако забележи, че някой тръгва насам или дори намалява скоростта, тутакси да почука три пъти по вратата на автосервиза. При сделки като днешната в сервиза винаги имаше човек, който в случай на опасност излизаше на вратата и настояваше да му прочетат заповедта за обиск, нещо, което в Ню Йорк му се полагаше по право, а през това време останалите вътре в сервиза се изнизваха кой през покрива, кой през съседната сграда.

Не че Устинович очакваше неприятности. След като дойдоха от хотела, той сподели с тях, че преди два месеца ченгетата били погнали гангстерите руснаци, но понеже не искали хората да си помислят, че са взели на мушка една или друга етническа група, сега било ред на виетнамците.

На Барон му се стори, че чува шум отстрани на сградата. Бръкна в шушляковото яке и извади автомата. Тръгна предпазливо по тъмната уличка на север. Зад високата телена ограда имаше клуб. Казваше се „Занданът“. Вратите, прозорците и тухлените стени бяха боядисани в черно. Барон недоумяваше какво ли правят вътре в такова странно заведение. Вероятно вършеха съвсем открито онова, което те бяха правели тайно в Камбоджа: продаваха момичета.

„Когато една държава отстоява свободата — помисли уругваецът, — волю-неволю е длъжна да търпи и крайностите.“

Клубът вече беше затворен. Зад оградата минаваше куче — Барон вероятно бе чул него. Прибра оръжието в кобура и се върна на поста си.

Извади от горния джоб на якето ръчно свита цигара и я запали. Замисли се за последните няколко дни. Всичко бе минало по вода, така щеше да бъде и занапред, той бе убеден в това. Бяха се прехвърлили с четиримата му съучастници безпрепятствено в Испания. Бяха се разделили, да не би да са установили самоличността на някого и да ги заловят всичките, а после през следващите два дни бяха хванали един по един самолета от Мадрид за Съединените щати. Бяха се срещнали в хотел на Таймс Скуеър. Пръв бе пристигнал Георгиев. Вече се бе свързал с хората, които да им доставят оръжие. В момента се пазареше вътре в сервиза, пред който Барон стоеше на пост.

Уругваецът си дръпна от тютюневия дим. Помъчи се да се съсредоточи върху плана за утре. Запита се кой ли е съучастникът на Георгиев — познаваше го единствено българинът. Беше им споменал само, че е американец, когото познавал от десетина години. Вероятно от Камбоджа. Барон недоумяваше кого ли е срещнал Георгиев там и каква роля ще играе той в акцията, насрочена за другия ден.

Но колкото и да се опитваше да се съсредоточи, мислите му все се отклоняваха от Георгиев и операцията и го връщаха назад във времето, към бащиния дом.

„И към самотата“ — помисли той горчиво. Тя му беше до болка позната и колкото и да е странно, го успокояваше.

Но имаше и време, когато Барон не се бе чувствал сам. Макар че родителите му бяха бедни, имаше години, когато Монтевидео му се беше струвал същински рай. Разположена на Атлантическия океан, уругвайската столица можеше да се похвали с някои от най-красивите и големи плажове в света. В началото на шейсетте, когато още беше малко момче, Бернардо Барон се чувстваше там на върха на щастието. Когато не беше на училище или не го бяха пратили да свърши някаква работа, ходеше на плажа заедно с брат си Едуардо, който беше дванайсет години по-голям. Двамата стояха там и след залез-слънце — плуваха до премала или правеха пясъчни замъци. Кладяха огньове и често заспиваха направо пред пясъчните кули.