Майкъл Ридпат - Сити

След доста време Кейт се насочи клатушкайки се към мен. Или може би вървеше по права линия, а аз се клатушках.

— Стига ми толкова — заяви тя. — Тръгвам си. Не мога да понасям повече това и ако си тръгна сега, ще мога да се прибера навреме, за да сложа Оливър да спи. Джейми каза, че щял да остане и да се върне с влака. Ще му хвърляш ли по едно око?

Навъсих се, опитвайки се да реша дали да не си тръгна с нея.

Тя усети мисълта ми.

— Не, ти остани. Ти не можеш да си тръгнеш рано, но аз мога. А и ще съм много по-спокойна, ако има кой да държи Джейми под око.

— Правил съм го и преди.

— Добре, довиждане тогава. — Тя ме улови за ръката и каза: — Изабел е чудесна.

Намигна ми и си тръгна.

След около час, когато хората започнаха да се разотиват, повиках по телефона такси да ни откара на гарата и отидох да потърся Джейми.

Нямаше го в къщата, поне от това, което видях, нито в градината. Мярнах Изабел.

— Тръгвам си. Довиждане до утре.

— О, довиждане. Много ми беше приятно да си побъбрим.

Обикновена учтивост, но аз бях сигурен, че тя беше искрена.

— Да, беше чудесно — казах. — Да си виждала Джейми?

— О, да — каза тя. — Отиде с Лусиана да хвърлят поглед на някаква статуя. Преди половин час. — И ми хвърли развеселен поглед.

— Статуя?

— Да. Очевидно сред дърветата има статуя на Херкулес. Един от викторианските собственици на къщата му махнал… сещаш се какво. Лусиана обаче поръчала да го реставрират. Сигурна съм, че е много горда.

Господи! Кейт ми беше заръчала да не откъсвам поглед от Джейми, а аз… Но да си позволи волности със съпругата на шефа на увеселение с всички служители на фирмата щеше да е повече от глупаво. Истинска лудост. Обаче беше точно онова, по което най-много си падаше пияният Джейми.

Забързах през градината, стараейки се да вдигам колкото е възможно повече шум, за да не ги изненадам случайно. Малка групичка дървета стоеше дискретно настрани от къщата, между тях криволичеше пътечка. Започваше да се смрачава.

— Джейми! — повиках. Прекалено високо. Някой можеше да ме чуе. Някой друг — не Джейми.

Открих статуята. Нямаше и следа от Джейми или Лусиана. Не бях обаче изненадан да видя, че Лусиана наистина беше върнала мъжеството на Херкулес. Много горда статуя.

— Джейми! Аз съм, Ник! Къде си? — Тръгнах през някакви шубраци и в един момент се озовах пред къщата. До едно такси видях група хора, сред тях Лусиана, Джейми, Едуардо и Педро.

— А, Ник, ето те и теб! — извика Джейми засмяно. — Търсих те навсякъде. Таксито ни е вече тук.

Бях прекалено смутен, за да се връщам и да си вземам довиждане с Рикардо, но благодарих на Лусиана, която ме придърпа към себе си и ме целуна и по двете бузи.

— Радвам се, че се запознахме, Ник — измърка тя. — Ела някой ден да разгледаш нещата ми.

— С удоволствие — отвърнах и напъхах Джейми в таксито.

Сделката за фавелите беше мъртва. Вестниците на Бочи разнесоха скандала през уикенда. Това нанесе удар върху Умберто Алвеш и кмета, но не чак дотолкова, че да ги застраши сериозно. Бразилците бяха подели ентусиазирано нова битка срещу корупцията — нали дори бяха свалили президента си. Но в тази история нямаше нищо, което да удиви града: всички бяха наясно, че тези неща продължават да си съществуват. Освен това кметът на Рио, подпомаган от Умберто, беше направил много, за да изчисти финансовите въпроси на кметството, и градът нямаше намерение да го изхвърля само заради някакъв си незначителен скандал.

При „Блумфийлд Уайс“ обаче нещата бяха по-различни. Международните банки, които работят в Латинска Америка, трябва да са изключително внимателни в поддържането на безупречната си репутация. Тоест „Блумфийлд Уайс“ не можеха да си позволят да продължат със сделката и се оттеглиха.

Машината на „Декер“ продължаваше да работи, сякаш нищо не се бе случило, хвърляше облигационни емисии на пазара, пръскаше слухове, купуваше, продаваше. Наблюдавах как работи Джейми: нещата вече започваха да ми се изясняват. Но и двамата мълчахме. Не споменавахме сделката за фавелите, прането на пари или къде се бяха усамотили той и Лусиана на увеселението предния ден.

Дейността ни в Бразилия обаче не беше отбелязана само във вестниците на Бочи. Една малка статия в „Международен финансов преглед“ причини истинско вълнение в борсовия салон. Беше в колоната с клюките, където събитията често се появяваха под формата на слухове.

Английски банкер, работещ в базираната в Лондон компания „Декер Уорд“, посетил Бразилия миналата седмица. Николас Елиот се разхождал по брега на Ипанема в Рио де Жанейро късно вечерта, когато бил нападнат от банда и наръган в гърдите с нож. Доколкото ни е известно, Елиот се възстановява от раната си, за разлика от своя колега, американския гражданин Мартин Белдекос, който беше убит в хотелската си стая в Каракас миналия месец от крадци. Две такива нападения, толкова близко във времето, демонстрират нарасналите опасности, застрашаващи банкерите, пътуващи до Южна Америка. Но това би могло да има и много по-злокобно обяснение. Източници от „Декер Уорд“ твърдят, че Мартин Белдекос работел по проверка на източник от фондове, получени от „Декер Тръст“, филиал на „Декер Уорд“ на Каймановите острови. В Каракас се носят слухове, че смъртта на Белдекос не е резултат от провален обир на хотелска стая, а поръчково убийство. Говорител на „Декер Уорд“ опроверга това твърдение, като говори за шока, сполетял цялата фирма във връзка с трагедията, и изрази съболезнования към семейството на Мартин Белдекос.