Майкъл Ридпат - Сити

— С кого ходи в Бразилия? — попита Кейт, оглеждайки тълпата.

— С една жена. Изабел Перейра.

Усетих как лицето ми пламна. Разбира се, че Кейт го улови. Руменината ми се усили.

— О, така ли? — каза тя и лешниковите й очи дяволито засияха. — И коя е тя, можеш ли да ми я покажеш?

Огледах се и видях Изабел — стоеше сред група гости и глозгаше пилешко крилце.

— Ето я там.

Кейт се надигна на пръсти да я огледа по-добре.

— Много е красива. Ще ни запознаеш ли?

— Ммм… — Как да се измъкна от тази ситуация? Изгледах Кейт. Нямаше да мога да се отърва. — Ние не сме, нали разбираш…

— Все още не, разбирам — каза Кейт. — Хайде. Нека си побъбрим.

Пробихме си път през тълпата до Изабел. Беше облякла тъмнозелен копринен костюм, който изглеждаше семпъл, но достатъчно скъп. Говореше с Педро на португалски.

Лицето й просветна, когато ме видя, или поне аз така си помислих. А може и така да ми се беше сторило. Запознах ги с Кейт.

След известно време се появи и Рикардо. Съпровождаше го ослепителна красавица с тъмна коса, облечена в къса черна рокля, която подчертаваше фигурата й. И то каква фигура! Лицето й беше покрито с дълбок загар, с черни очи и снежнобели зъби. Злато блестеше от ушите й, шията и пръстите й.

Рикардо се приведе и целуна Кейт по двете бузи.

— Много се радвам да ви видя. Щастлив съм, че ни почетохте днес. Оливър добре ли е?

В гласа му звучеше искрена вежливост плюс една едва забележима нотка, че Оливър винаги е бил добре.

— О, да, добре е — отвърна весело Кейт.

— Ник, предполагам, че не се познаваш със съпругата ми — каза Рикардо. — Лусиана, това е Ник Елиот.

— Здравейте — каза тя с нисък, почти дрезгав глас и ми подаде ръка. — Приятел на Джейми ли сте?

— Да, приятели сме.

— Вие сигурно познавате Ник от доста отдавна, нали? — обърна се Рикардо към Кейт.

— От почти десет години. Всъщност познавам го по-отрано от Джейми.

— О, наистина ли? Запознали сте се в „Магдален“? — Рикардо бе успял да запомни дори и името на колежа ми.

— Не, на Каули Роуд.

Рикардо се засмя.

— Спомням си го много добре. „Бретс Бъргърс“ още ли бяха там по онова време?

— Естествено — усмихна се тя.

— Е, ние тук едва ли можем да се конкурираме с тях. Но си вземете бъргър или каквото ви душа поиска. — Той махна с ръка към скарата, обслужвана от двама мъже в бели сака. — Там някъде има много хубаво червено вино — или можете да останете на шампанско, ако предпочитате.

И той се отдалечи.

— Откъде може да знае за „Бретс Бъргърс“, по дяволите? — прошепнах на Кейт. — Нали не е учил в Оксфорд?

— Не е — отвърна тя. — Но той знае всичко. Ще привикнеш.

После се обърна към Изабел, а Лусиана — към мен.

— Чух, че сте имали много неприятно преживяване при първото си посещение в моята страна — каза тя. Беше застанала съвсем близо до мен. Макар и да беше добре гримирана, виждах бръчките около устата и очите й. Упорити очи. Но от такава близост беше невъзможно човек да пропусне гърдите й.

Опитах се да съставя някакъв приемлив отговор.

— Да, така беше. Но Рио е прекрасен град. Най-красивият, който съм виждал. Вие оттам ли сте?

— Не, от Сао Пауло съм. Но баща ми имаше делови интереси в Рио и имаме къща там. Брат ми прекарва по-голямата част от времето си там.

— С какво се занимава?

— О, не съм сигурна. Франсишко нарича себе си финансист, но аз всъщност не знам какво означава това. Имам още двама братя — единият ръководи семейния бизнес в Сао Пауло, а другият е кандидат за правителството на щата.

Значи Лусиана имала брат на име Франсишко, който бил нещо като финансист. Интересно.

— Не ви ли липсва Бразилия? — попитах.

— Разбира се, че ми липсва. Но често пътуваме дотам. Знаете как е. Запознах се с Рикардо, когато бяхме млади, в Америка. Влюбихме се. Оженихме се. — Тя се усмихна. — Не е толкова лошо. А си имам и собствен бизнес.

— Какъв по-точно?

— Вътрешно обзавеждане. Имам клиенти в Лондон, Париж, Ню Йорк. Обикновено са от Латинска Америка. Искат да украсяват къщите си с неща, които им напомнят за дома. Обичам да създавам сложен и модерен интериор с латиноамериканска тема. Нещо, което да отразява личността на латиноамериканеца в северна Европа. Видяхте ли салона?

— Да. Хареса ми. Не бихте ли могли да направите нещо и с моя апартамент?

— Бих искала, но ме е страх, че не можете да си го позволите. — Тя ми се усмихна закачливо над ръба на чашата си с шампанско.

Не можах да скрия плъзналата по страните ми руменина.