Майкъл Ридпат - Сити

Известно време помълчахме, като всеки размишляваше над думите на другия. И двамата бяхме изненадани от факта колко личен бе станал разговорът ни. Спомних си фланелката с късите ръкави, която бях видял във фавелата: „Който умре с най-много играчки, печели“. Играта на Рикардо се играеше по целия свят, от богати и бедни.

Той махна с ръка на една стюардеса и поиска коняк. Аз си поръчах уиски. Отпуснахме се в широките седалки и отпихме.

— Баща ми игра същата игра и загуби — каза Рикардо.

— Джейми ми каза, че бил бизнесмен във Венецуела.

— Беше. Почина преди петнадесет години.

— Съжалявам.

— Беше търговец на ценни книжа, само че в нефтената индустрия. Преместил се в Каракас от Аржентина през петдесетте и си изградил доста голям портфейл от интереси. Тогава обаче се надцени. Беше хиляда деветстотин и осемдесета, точно след втория голям срив в цените на нефта. Той си мислеше, че цената ще скочи до четиридесет долара за барел. Вместо това се срина до шест. Открай време обичаше да си пийва, но тогава вече запи сериозно. Почина след четири години. Остави ни почти без нищо, така че трябваше да се справяме сами. С което особено се гордея.

— На много ли ви научи?

— Честно казано, не. Ние всъщност не го виждахме много, той винаги беше някъде и сключваше сделки, а аз бях на училище в Англия. Но си мисля, че съм наследил нюха му към сделката. Надявам се само да знам кога да спра.

— Значи вие мислите, че се конкурирате с него?

Рикардо обмисля няколко секунди думите ми.

— В известен смисъл, да. Много бих искал да можеше да види какво съм постигнал. Той никога не ме е насърчавал или потупвал по рамото, докато беше жив. Може би би го направил сега.

— А майка ви?

— О, не мисля, че майка ми знае какво правя или се интересува. Поне докато разполагам с достатъчно пари, за да поддържам банковата й сметка.

— А Едуардо? И той ли е като баща ви?

— Едуардо наследи други черти от баща ни — усмихна се Рикардо.

Страшно ми се прииска да го запитам какви точно са тези черти, но нещо в гласа му ми подсказа, че вече и без това съм си позволил твърде много. Той беше очарователен мъж и се чувствах поласкан, че ми е позволил да науча още за него. Но дали не ме манипулираше с тази своя откровеност? Ако беше така, тогава тя беше особено ефективна.

Рикардо остави чашата си и се обърна към мен.

— Виж, знам, че ти е особено трудно да приемеш нещата, които видя днес. Знам, че подлагаш на съмнение цялата основа на онова, което правим. А аз уважавам такова поведение. Честно. Предпочитам да имам хора, които първо подлагат принципите на съмнение, отколкото такива, които изпълняват сляпо всичко, което им се казва. Така че размишлявай. Но не се заблуждавай, че можеш да работиш във финансовата сфера, да вземаш награди и да избягваш трудните решения.

Сините му очи задържаха погледа ми. Бяха искрени. Знаех, че вярва в това, което казва. Очите му бяха подканящи, убеждаващи, почти хипнотични. „Тръгни след мен“ — казваха ми те.

— Искам да работиш за „Декер“. Ще бъдеш в епицентъра на най-вълнуващия пазар в световните финанси днес и ще се забавляваш страхотно. Мисля, че можеш да направиш много за нас. Но трябва да бъдеш убеден в това, което вършиш. Ако не вярваш в това, което правим, тогава се върни при руските си книги. Решението е твое.

Преглътнах. Когато първоначално бях приел да работя в „Декер“, бях размишлявал над тази дилема. Тогава бях решил, че ако искам да успея във финансовото дело, трябва да приема етическата система, която го съпровожда. А тя не беше неморална, тя просто беше аморална. Както беше казал Рикардо, причината Бразилия да се намира в такъв хаос, беше, че самите бразилци бяха направили така. Същото можеше да се каже и за Русия, другата огромна и кипяща в хаос страна. Бащата на Изабел харесваше разказа на Толстой „Господарят и слугата“ и неговата почтеност беше достойна за уважение.

Но господарят се бе оказал крайно глупав да настоява да пътуват във виелицата, вместо да изчакат в странноприемницата бурята да отмине. А в реалния свят господарите просто не даваха живота си за слугите си.

После си спомних за Корделия и за напрегнатото момче с широката усмивка и упоритите очи и обърнах гръб на Рикардо.

Когато късно сутринта в петък пристигнах в офиса, ме посрещнаха много радушно. Дейв, Мигел, Педро, Шарлот, хора, които едва познавах, всички дойдоха да ме питат как съм. Макар и да бяха минали само две седмици от началото на работата ми в „Декер“ и да бях прекарал само три дни в самия салон, те се отнасяха към мен като към свой. Признавам, че усещането беше приятно.