Майкъл Ридпат - Сити

Самолетът бе кацнал по обяд предния ден и Изабел и Рикардо бяха отишли направо в салона, а аз се бях прибрал у дома. На следваща сутрин се срещнах с моята лична лекарка. Тя беше впечатлена от работата на бразилските лекари, смени ми превръзките и ми каза да си взема седмица отпуск. Нямаше дори и теоретическа възможност за това, но все пак последвах част от съветите й и взех метрото, а после наземната железница до Канари Уорф. Не можех да я понасям и се заклех в понеделник да тръгна пак с велосипеда, колкото и да ме болят гърдите.

Разочарован констатирах, че съседното бюро е празно. Изабел пак бе заминала някъде.

Джейми обаче беше в салона. Беше толкова хубаво да го видя!

— Каква командировка! Добре ли си? Къде те наръгаха? Мога ли да погледна?

— Не можеш! — отвърнах. — Тази сутрин ме превързаха и трябва да съм луд, за да си махна превръзката само заради теб.

— Добре. — Джейми имитира недоволство. — Какво стана?

Той, разбира се, нямаше сдържаността на другите, като ми зададе този въпрос, и аз му разказах всичко.

— Господи! — Той разтърси глава. — Един сантим наляво или надясно — и край.

— Страхувам се, че беше така.

— И как се чувстваш сега?

— Ще се оправя — уверих го. — Поне раната от ножа ще зарасне. Но ти чу ли какво направи Рикардо?

— За сделката с фавелата ли? Той я унищожи, нали?

— Да. Направо не ми го побира умът. След всичко онова, което е направила Изабел по нея. Видях една — фавела имам предвид. Някой трябва да направи нещо за тях.

— Знам — каза Джейми. — Сигурно го е изживяла много тежко. Тази игра понякога страшно загрубява.

— Има и още нещо. — Отворих чекмеджето, където бях оставил факса за Мартин Белдекос. Нямаше го.

— Странно — казах.

— Кое?

— Оставих тук един факс тъкмо преди да потегля за Бразилия. Сигурен съм, че го направих.

Джейми се надигна да се връща на бюрото си.

— Не, почакай, важно е.

Джейми ме наблюдаваше, докато ровех по бюрото. Факса го нямаше. Помислих си, че може да съм го пъхнал някъде другаде или да съм го отнесъл у дома или в Бразилия.

Не. Определено го бях оставил в долното чекмедже. А сега го нямаше.

— Какъв беше тоя факс? — попита Джейми.

Спрях да търся и се изправих на стола си.

— Факс от Обединена канадска банка на Бахамските острови до Мартин Белдекос. В него се казваше, че мъжът, който се крие зад една от сметките, разследвани от банката, е бил свързан със заподозрян в пране на пари.

— Настина ли? Каза ли точно коя сметка?

— Нещо за „Интернешънъл Трейдинг енд Транспорт“ (Панама). Или че поне те били компания, която била превела пари в анонимна сметка на „Декер Тръст“ на Каймановите острови.

— Има логика — каза Джейми. — Това би било много трудно за проследяване. — Лицето му придоби замислен вид.

— Какво точно представлява прането на пари? — попитах го.

— Това е изпиране на мръсни пари — отвърна той. — Парите могат да идват от наркотици или контрабанда, или организирана престъпност, но най-вече идват от наркотици. За полицията по-често е по-лесно да проследи парите, отколкото самите наркотици, така че престъпниците са станали извънредно изобретателни в прикриването на източника на парите и после ги инвестират анонимно. Обикновено използват шел компании с офшорни юрисдикции.

— Като Каймановите острови?

— Като Каймановите острови. Или Панама, или Гибралтар, понякога дори островите на Канала или Швейцария. Има десетки варианти. Някои от следите на парите стават страшно усложнени.

— Разбирам — казах. — И Мартин Белдекос е открил една от тези парични следи.

— Вероятно.

— И какво мислиш?

— За кое?

— Какво да направя с факса? Който е изчезнал, между другото. Едуардо ми каза, ако получа още някакви съобщения за Мартин Белдекос, да му ги давам лично. Само дето не съм много сигурен дали трябва да му дам този.

— Защо да не му го дадеш?

Липсата на загриженост у Джейми ме отпусна до известна степен. Може би си въобразявах призраци.

— Ами в случай че той вече знае за това — произнесох несигурно.

— Хммм. — Джейми се замисли. — Разбирам какво имаш предвид. И все пак той поне ще има някаква представа, ако му го кажеш, дори и да си го загубил.

— Не съм го изгубвал!

— Тогава къде е?

— Джейми, кълна се, че не съм го изгубвал. Някой го е измъкнал от чекмеджето, докато съм бил в Бразилия.

Това му запуши устата и той се замисли. Накрая каза:

— Ако бях на твое място, щях да изхвърля всичко от главата си.