Майкъл Ридпат - Сити

— Сигурен съм, че бихме могли да ги съберем за вас. Ще ви трябва известно време, разбира се, за да съставите подробни планове. Звъннете на Изабел, когато сте готови, и ще измислим нещо.

— Трябва да съм сигурен, че ще можем да съберем необходимите средства. Не е ли необходимо да говорите с инвеститорите и така нататък?

Рикардо небрежно махна с ръка.

— О, разбира се, че все някога ще се наложи да направим и това. Но аз съм сигурен, че мога да ви осигуря парите, Освалдо. А думата ми е по-добра от всякакъв лист хартия. Знаеш го.

— Добре — ухили се широко Бочи.

— А сега — продължи Рикардо, — реши ли вече каква ще ти е уводната страница за тая работа с фавелите?

И така, всичко беше уредено. Сделката с фавелата беше унищожена. „Блумфийлд Уайс“ си научиха урока: не можеш да крадеш от „Декер“ и да се отървеш безнаказано. Мисията ни бе приключила и вече можехме да се прибираме у дома. Всички.

Целият кипях. Не можех да повярвам какво бе направил Рикардо. Виждах, че и Изабел е бясна. Но тя нямаше право на дума: ако бе успяла да попречи на „Блумфийлд Уайс“ да победи, тогава сделката за фавелите щеше да оцелее. Рикардо със сигурност усещаше какво става в главите на двама ни, но не личеше да го е грижа.

Излязохме от кантората на Бочи, прибрахме си багажа от хотела и се запътихме към летището в болезнено мълчание. Разбира се, бяхме в първа класа. Рикардо ни настани. Обезсърчен видях, че мястото ми е до неговото. Изабел седеше от другата страна на прохода.

Вечерята в самолета мина в мълчание. Рикардо се зарови в купчина документи. Носеше със себе си едно от онези огромни дипломатически куфарчета, които адвокатите често използват — куфарче със стандартни размери нямаше да му осигури достатъчно суровина за обработка през двата дни командировка. Загледах се през илюминатора в черното небе. Внезапно установих, че Рикардо не бе прекарал дори една вечер в Бразилия. Беше му потрябвал само час да довърши онова, което Изабел и Умберто бяха градили цяла година.

След като стюардесата отнесе остатъците от вечерята ми, отпуснах облегалката и се престорих, че спя. Не беше лесно — гърдите ме боляха, а и неспирното шумолене на документите и настойчивото стържене на молив до мен не ме оставяха на мира.

Банковото дело изведнъж се бе превърнало на битка в джунглата. Една идея, способна да подобри живота на десетки хиляди хора, беше унищожена поради ревността на страната, която не искаше да позволи на другата да извлече облагите от сделката. Направо кипях и раздразнението ми нарастваше. По едно време вече не можех да издържам. Отворих очи и разтворих куфарчето си за книга. Беше „Островитяни“ от Евгений Замятин, руски писател, прекарал две тъжни години в Нюкасъл, строейки кораби точно преди избухването на Първата световна война. Бях унесен от музиката на прозата му; по мое мнение Замятин беше най-близо до майсторството на Пушкин с езика от двадесетото столетие, макар и да му липсваше абсолютната Пушкинова прецизност. „Островитяни“ беше сатира на лицемерието и моралната пустота на капиталистическа индустриална Европа. Той обаче познаваше само част от нея. Трябвало е да си намери работа в банка.

После си спомних, че Замятин бе свършил живота си в отчайваща бедност в Париж.

— Как се движи аржентинската ти търговия?

— Какво? — Вдигнах глава от книгата си и примигнах срещу Рикардо.

— Казах, как върви аржентинската ти сделка?

Пет пари не давах за аржентинската ми сделка. Всъщност давах. Искрено се надявах „Декер“ да изгуби купища пари. Но имах достатъчно здрав разум, за да не кажа. Знаех отлично, че безгрижното ми отношение към позиция на търговия щеше да е равносилно на напускане, а аз още не бях решил дали искам да го направя.

— Не е помръднала цяла седмица.

— Още ли вярваш в нея?

Какъв нелеп въпрос. Можех да вярвам в Господ, Маркс или дори Тачър. Но как можех да вярвам в облигации?

Поех си дълбоко дъх.

— Онова, което ми беше известно в онзи момент, беше, че аржентинските диско изглеждат добри облигации за покупка. Но тъй като имах само два дни опит, въз основа на който да взема решението си, трябва да кажа, че изобщо не бях уверен в правотата си. Единственото нещо, което ми вдъхна увереност, беше, че вие самият купихте позицията. Вярвам на преценката ви. Ако още не сте я продали, още вярвам в нея. Продадохте ли я?

— Харесва ми фактът, че осъзнаваш собствените си ограничения — усмихна се Рикардо. — Но това беше един добър избор. А ти си прав, аз не бих заложил на позицията, ако не бях съгласен с теб. Всъщност не съм продал, а закупих още. Още много.