Майкъл Ридпат - Сити

— Ясно — казах. — Значи ще си остана вътрешно необзаведен.

Тя се разсмя.

— Разкажете ми какво видяхте в Рио.

И аз й разказах. Разказах й всичко — за фавелата, за приюта на Корделия, за хлапетата, които ме бяха нападнали. Тя ме слушаше. Беше заинтригувана. Определено не беше глупава. Бях поласкан, че такава красива, умна — и не мога да си изкривя душата — разкошна жена лови всяка моя дума.

— О, Лусиана, тудо бем? — прекъсна ни някой.

Беше Изабел, която се появи пред нас и целуна Лусиана по двете бузи.

— Тудо бем — отвърна тя. — Познаваш Ник, нали?

— Да, току-що се върнахме с него от командировка — каза Изабел.

— Значи сте били двамата, така ли? Не ми казахте, че сте били с Изабел там, Ник.

Не бях й споменал. Повдигнах рамене.

— Е, оставям го на теб — каза Лусиана, ослепи ме с усмивката си и величествено отплава да забавлява следващия гост.

— Вие двамата май си говорехте доста увлекателно — забеляза Изабел.

— Не е лъжа.

— Тя направо ти беше скочила. Достатъчно възрастна е, за да ти бъде майка.

— Не, не е.

— Тя е на четиридесет и две!

— Е, и? Моята е на петдесет и осем.

— Ще те изяде жив.

— Я задръж малко топката — казах. — Нали е жена на Рикардо.

— Да. Когато го види. Което, като имаме предвид работното му време, на практика е никога. През останалото време си е напълно самостоятелна жена.

— Така казваш ти.

— А също и значителен брой по-млади мъже тук. Питай например приятеля си Джейми.

— Изабел!

— Извинявай.

— Не е ли малко рисковано да се навърташ около жената на шефа си?

— Прав си. Повечето удържат на чара й. Знаят какви могат да бъдат последиците, ако Рикардо научи. — Тя ме изгледа многозначително.

— Е, благодаря ти за съвета. Ще ми бъде от полза за кариерата ми в „Декер“.

Усмихнах се наум. Под поучителните й думи се криеше ревност. Не бях имал намерение да я провокирам, но се чувствах добре, че не съм й безразличен. Искаше ми се да я придърпам към себе си и да я целуна. Проблемът беше само там, че наоколо имаше поне четиридесет души. Някой друг път. Някой друг път — много скоро.

— Как са гърдите ти? — попита тя.

— Още ме болят, но раната заздравява — казах.

— Добре.

— Благодаря ти за грижите, които положи за мен в Рио. Не знам какво щях да правя без теб.

Тя се усмихна.

— Ако живееш в Бразилия, трябва да знаеш как да работиш със системата. Винаги трябва да има някой, който да оправя нещата. Аз съм експерт в това.

— Е, много се радвам. — Огледах се из английската градина. — Това не е точно къщата, която бих очаквал да притежава.

— Не е толкова удивително. Много хора в Южна Америка обичат да си имат ферма в провинцията. Ние например също имаме. А ти знаеш ли какво казват за аржентинците?

— Какво?

— Че до един са италианци, които говорят испански и се преструват на англичани.

— Рос едва ли е италианско име.

Изабел се подсмихна дяволито.

— Но Роси е.

— Така ли? Не може да бъде!

— Просто си помислих.

Смених си празната чаша с пълна от един плаващ наоколо поднос и грабнах един портокалов сок за Изабел. Тя щеше да кара. Щяха да го правят и поне половината от присъстващите, но от поведението им трудно можеше да се заключи това. Те сякаш обичаха да нарушават всички правила.

— Не вярвай на жените тук, Ник! — Беше Дейв, търговецът от Ромфорд, размахваше кутия бира. Мигел, високият аржентинец, беше до него. — О, прощавай, Изабел, присъстващите се изключват, разбира се. Не знам откъде ги изравят. Мигел мисли, че онази датчанка с Карлос е гледачката на децата му.

За мое разочарование Изабел се отдалечи нанякъде.

— Ами къде е жена му? — попитах.

— В къщи с децата, къде другаде — отвърна Мигел. — Все някой трябва да се грижи за тях, не мислиш ли?

— Няма ли да си вземеш и ти една такава, Миг? — попита Дейв.

— Какво, детегледачка ли? Но аз нямам деца.

— Нищо, така дори е по-добре, защото няма да има други грижи, които да я откъсват от основното й задължение — захили се Дейв и надигна с бирата.

Мигел поклати глава.

— Бедната Тереза. Това е съпругата на Дейв, да знаеш — обясни ми той. — Прекрасна жена, само дето си има един малък проблем с очите, това е всичко.

— Ох! — изплака присмехулно Дейв.

— И с ушите — намигна Мигел.

Веселбата почваше да се разгаря и аз също започнах да се отпускам. Дейв и Мигел бяха пълна противоположност, но много скоро станаха едно цяло — след няколкото погълнати питиета. Дори и Едуардо ни удостои с присъствието си: доведе млада германска манекенка, момиче, едва навършило осемнадесет или деветнадесет години, което дори не говореше английски или испански. Това обаче не личеше да притеснява особено Едуардо. Той също беше чаровен и приятелски настроен, но забелязвах, че всички се свиват в присъствието му.