Марк Олдън - Силата ТЕ

Две седмици можело да се окажат твърде много, подхвърли кръстникът й. Всеки луд си има план и Черният генерал не правел изключение. Откъде можеха да знаят, че той няма да атакува Анджела още тази седмица?

Тя се извини:

— Не мога да тръгна сега. — Първо, Елизабет Куан не можеше да й даде записите с информацията за прането на пари, преди един от надзирателите да излезе в отпуск. А това щеше да стане след два дни. Анджела не мислеше да ходи никъде без тези записи. Не и когато бе толкова близо до целта си — да накара „Таалтекс“ да платят за убийствата на Нелия и Сара. — Ако търсиш риба — пошегува се тя, — защо да се катериш по дърветата? — Мястото, където можеше да си върне на „Таалтекс“, беше тук, не в Хонконг.

— Значи си решила да не послушаш съвета на стареца — каза кръстникът й. — За мен не е изненада, че си предана на делото си. Баща ти винаги казваше, че ти си най-силната от трите принцеси. За него ти беше боец и мечтател, който си мисли, че може да хвърли камък към небето и да улучи звездите. Не, любов моя. Няма да губя времето и на двама ни, за да те убеждавам да тръгнеш. Нелия и Сара означаваха толкова много за теб.

Но след като вземела записите, Анджела веднага трябвало да напусне страната. Просто да се махне от проклетите Филипини. Тя винаги щяла да държи на истината, а Черният генерал — на лъжата. Сблъсъкът бил неизбежен.

Той продължи:

— Черният генерал, повярвай ми, е изключително жесток и безмилостен към всички. За нещастие ти никога не даваш мира на хора като него. И още нещо, трябва да запомниш една мъдрост — човек може да си прави планове, но само съдбата може да ги изпълнява. Внимавай, скъпо момиче. Много внимавай!

В кухнята на бараката Анджела Рамос запали още една цигара, после погледна часовника си. Наближаваше полунощ, а Елизабет Куан още я нямаше. Дяволите да я вземат тази малка китайка. Изморената Анджела щеше да си легне, ако момичето не се появеше. Притесняваше се, че не бе виждала Елизабет Куан във фабриката от вчера сутринта, когато под душовете в бараката си уредиха тази среща. Но може би напразно се тревожеше.

Тя се отдалечи от прозореца, отвори вратата на кухнята и пак погледна в тъмния, празен коридор. Елизабет Куан я нямаше. Влизането в заграждението беше проста работа, ако си жена. Трябваше само да минеш покрай един пазач на входа. Бараките не се заключваха. Но къде, по дяволите, се губеше Елизабет Куан?

Анджела затвори вратата на кухнята, седна на едно стъпало и стъпка цигарата. Помисли да телефонира на Елизабет Куан, която живееше съвсем наблизо със семейството си. Идваше на работа с автобус. Но единственият монетен телефон в бараките беше много стар и не работеше. Повреди се днес следобед и вече трябваше да е поправен, още нещо, което я вбесяваше.

Бараките бяха съвсем тихи, като се изключи бръмченето на електрическите вентилатори в самостоятелните стаи. Не се чуваше момичешко бърборене, касетофони, вода в тоалетните, затръшване на врати. Тук живееха петдесет и една жени. Те или спяха, или бяха твърде изтощени. В „Таалтекс“ се работеше на няколко смени и всички работнички редуваха дневните и нощните смени на всеки две седмици. Този нередовен график нарушаваше съня на жените и водеше до психически и емоционални разстройства. Всички се нуждаеха от повече почивка.

Кръстникът й беше прав, разбира се. Понякога тя ставаше твърдоглава, даже дебелоглава. Но не сляпа и глупава. Да накара „Таалтекс“ да плати за убийството на сестрите й бе нещо, което бе обмислила добре. И беше решила, че след като не може да се самоубие заради смъртта на Нелия и Сара, няма друг избор, освен да отмъсти за тях.

Това не означаваше, че не обърна внимание на предупрежденията на кръстника си за Черния генерал. Може би идеята да напусне островите колкото може по-скоро беше добра. Да приеме предложението на кръстника си и да замине с него за Америка. Без Гринго Арбенз, който да стои между нея и „Таалтекс“, щеше да се справи трудно във Филипините. Той беше нейният ангел хранител, нейната защита. Беше започнала да харесва дебелака. Благодарение на него тя стана Света Анджела, любимка на медиите и народна героиня.

Разсеяно подритна празна кутия от бира. Кутията се претърколи назад, после се върна. Подът бе затрупан с боклуци, фасове, дърводелски инструменти и гипсов прах, останал след работниците. Освен миризмите на боя и терпентин се усещаше и някаква воня, която тя не можа да разпознае. По нейно настояване тази стая, по-рано използвана като склад за мебели, сега бе превърната в кухня. След завършването й жените щяха да могат да се хранят тук, а не в главната зала, където колегите им често ги подлагаха на сексуален тормоз.