Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

Нокс замълча за миг, после си пое въздух и решително отвърна:

– Най-тежката от тях е, че капитан Хейл не взе участие във вашето решение.

Изявлението му нямаше да бъде възприето като неподчинение. Добрият боцман винаги изразява открито своето мнение, защото неговата власт идва от екипажа, а не от капитана. Преди една седмица ги беше предупредил за съществени слабости в плана, запазвайки за себе си мнението, че практически той е плод на отчаяние. Но когато трима от четиримата командващи издаваха някаква заповед, той беше длъжен да я изпълни.

– Твоите съвети и възражения бяха взети под внимание – отвърна един от участниците в разговора. – Но решението взехме ние.

Това едва ли ще бъде достатъчно, когато Куентин Хейл научи, помисли си Нокс. Не за пръв път Общността следваше този курс. Бащата на Нокс беше боцман при последния опит и беше успял. Но в друго време, при други правила.

– Може би трябва да информираме капитан Хейл – каза той.

– Вероятно ще се обади всеки момент, защото няма как да не е научил за инцидента – отвърна един от мъжете. – Между другото какво мислиш да правиш?

Нокс вече беше помислил. Нямаше начин да бъдат проследени механизмите, монтирани в двете хотелски стаи. Отделните им части бяха направени от различни членове на екипажа, като всички следи бяха заличени. Бяха наясно, че апаратурата ще бъде открита независимо от изхода на операцията, и бяха взели съответните мерки. Стаите в хотел "Гранд Хаят" бяха наети от членове на екипажа с фалшива самоличност, които се бяха появили на рецепцията с отлична дегизировка и бяха платили с кредитни карти, които отговаряха на фалшивата им самоличност. Частите на апаратурата бяха разпределени в големи куфари. Той лично ги сглоби през нощта. Табелките с надпис "Не ни безпокойте" му осигуриха останалото. Имаше достатъчно време да изпробва устройствата дистанционно от тази стая, която се намираше на няколко преки от "Гранд Хаят". С помощта на портативната радиостанция, която вече беше изключена.

Бяха помислили за всичко.

Някога, далеч назад във времето, боцманите имали възможност да поемат руля и да поддържат зададения курс. В момента Общността беше направила същото. Беше му поверила руля.

– Аз ще оправя нещата – каза в слушалката той.

Малоун все още се колебаеше. Вече беше зърнал агентите, които се втурнаха към входа на хотела. Предвид прословутата предпазливост на Сикрет Сървис, той беше сигурен, че агенти на службата са били предварително изпратени на някой от по-ниските етажи, откъдето са имали възможност да наблюдават улицата. И вече бяха получили заповед да тръгнат нагоре. Въпросът беше дали да изчезне веднага, или да изчака появата им.

После се спомни за плика, който беше пъхнал в джоба си.

Разкъса го и извади лист с напечатан текст.

Исках да видиш устройствата и да ги обезвредиш преди появата на президента. Нямаше как да те предупредя по-рано. Ще ти обясня, когато се срещнем. Не бива да се доверяваш на никого. Най-малко на Сикрет Сървис. Този заговор стига далеч. Напусни хотела. В полунощ ще ти се обадя по телефона.

Стефани

Беше време за тръгване.

Вероятно Стефани беше по следите на нещо голямо. Той се чувстваше длъжен да следва инструкциите ѝ. Поне засега.

Малоун си даваше сметка, че повечето мобилни телефони имат камери, а тротоарите долу бяха пълни с народ. Това означаваше, че снимката му съвсем скоро щеше да се появи във всеки павилион за вестници. Престоят му на открито беше продължил само минута-две и той се надяваше, че снимките нямаше да бъдат особено качествени.

Той отвори вратата и излезе в коридора, без да го е грижа за уликите, които беше оставил. Отпечатъците му бяха навсякъде по устройството, което висеше от прозореца. Спокойно тръгна към асансьорите. Едва доловимата миризма на цигарен дим му напомни, че етажът е за пушачи. Вратите от двете страни на коридора останаха затворени.

Зави зад ъгъла и се насочи към площадката с асансьорите. Нямаше как да разбере къде се намират кабините в момента. Реши, че е по-разумно да не ги използва, и бързо се огледа. Изходът към стълбите се оказа вдясно.

Отвори металната врата, ослуша се и безшумно се измъкна навън.

Изкачи се три етажа нагоре и спря на 17-ия етаж. Всичко беше тихо и спокойно. Озова се на асансьорна площадка, която беше копие на онази три етажа по-долу. Същата малка масичка с цветя и вградено в стената огледало.

Малоун се взря в лицето си. Какво ставаше, по дяволите?