Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

От последната мисия на Уайът беше изтекла много вода. През последните няколко години му възлагаха все по-малко задачи и работата започваше да му липсва. От принудителната му оставка бяха изминали цели осем години – време, през което беше предлагал услугите си на парче. Което може би беше бъдещето на цялото разузнаване. Агентите на щат непрекъснато намаляваха, заменяни от малката армия агенти на свободна практика, които си държаха езика зад зъбите и не чакаха пенсия. Но Уайът беше вече на петдесет и при нормална кариера би трябвало да стигне до заместник-администратор, а дори и до директор на някоя от разузнавателните централи. Защото отдавна имаше репутацията на най-добрия оперативен агент в бранша.

Освен ако

– Какво мислиш – попита Котън Малоун.

Бяха попаднали в капан. Двама стрелци ги държаха на мушка отгоре, други двама бяха заели позиция в мрака пред тях. Той бе усетил капана, но въпреки това бе попаднал в него. Слава богу, и двамата с Малоун бяха добре подготвени.

Посегна към радиостанцията, но Малоун хвана ръката му.

– Не го прави!

– Защо?

– Защото ние знаем срещу какво сме изправени, но не и те.

"Те" бяха тримата агенти, които охраняваха периметъра.

– Нямаме представа колко са оръжията срещу нас – добави Малоун. – Знаем за четири, но може да са много повече.

– Нямаме избор – отвърна Уайът и пръстът му се насочи към бутона за връзка.

Малоун изтръгна радиостанцията от ръцете му.

– Ако се съглася, и двамата ще сбъркаме – процеди той. – Можем да се справим и сами.

Над главите им свирнаха нови куршуми и те приклекнаха зад празните каси.

– Дай да се разделим – предложи Малоун. – Аз тръгвам наляво, а ти надясно. Ще се срещнем в центъра. Но радиостанцията остава у мен.

Уайът не каза нищо.

Малоун отправи напрегнат поглед в мрака. Преценяваше опасността, подготвяше се за атаката. Уайът избра друг подход. Вдигна пистолета си и го стовари върху слепоочието му. Малоун се просна на бетона и не помръдна повече. Уайът взе радиостанцията и нареди на тримата агенти да им се притекат на помощ.

Висок глас го върна към действителността.

Нова група полицаи бяха нахлули във фоайето. Поведоха хората към изходите с помощта на хотелския персонал. Явно някой най-после беше взел решение. От главните асансьори излезе поредната тълпа забързани хора. Сред тях беше и Котън Малоун.

Уайът се усмихна.

Малоун беше свалил сакото си, точно според очакванията. Именно него щяха да търсят агентите. Агентите и полицаите се приближаваха, подканяйки всички да напуснат фоайето.

Вместо да се насочи към изхода, Малоун свърна надясно и тръгна към топлата връзка с "Гранд Сентръл". Уайът влезе в конферентната зала, затвори вратата след себе си и извади радиостанцията, която беше предварително нагласена на честотата на Сикрет Сървис.

– До всички агенти. Заподозреният е облечен със светлосиня риза и светъл панталон. Вече е без сако. В момента напуска "Гранд Хаят" през тунела, който води към "Гранд Сентръл". Аз тръгвам след него.

Изчака за момент, прибра радиостанцията в джоба си и се върна обратно във фоайето.

Малоун изчезна през изхода. Неколцина агенти на Сикрет Сървис си запробиваха път в тълпата след него.

Нокс напусна хотел "Плаза" с ясното съзнание, че поне трима от членовете на Общността са на ръба на паниката. Което беше нормално. Задачите, които изпълняваха, бяха свързани с голям риск. По негово мнение прекалено голям. Досега бяха работили с благословията на държавата, която им осигуряваше права и закрила. Но днес бяха ренегати, оставени на произвола на съдбата.

Прекоси уличното платно и навлезе в Сентръл Парк. В далечината виеха сирени и воят им нямаше да стихне скоро. Все още нямаше информация за състоянието на президента, но инцидентът все пак беше станал едва преди час.

Открай време харесваше Сентръл Парк. Цели 320 хектара горички, поляни и езера, пресечени от многобройни пътечки. Задният двор на огромния град. Без него Манхатън щеше да бъде просто една безкрайна бетонна джунгла.

Още в хотела беше набрал един номер с молба за спешна среща. Човекът насреща имаше същото желание. Разбраха се да се видят на пейката покрай Шийп Медоу близо до фонтана "Бетезда", където се бяха срещнали последния път.

Мъжът, който го чакаше, беше напълно безличен – както по физиономия, така и по облекло. Казваше се Скот Парът. На лицето му грееше самодоволна усмивка. Нокс се намръщи и седна до него.