Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

Андрю Джаксън

Хейл насочи поглед към втория лист хартия, също ламиниран като самото писмо.

В продължение на 175 години членовете на семейството му се бяха опитвали да разчетат кода на Джеферсън. Бяха наемали всякакви експерти, бяха харчили луди пари. Но и до ден-днешен шифърът си оставаше загадка.

Отвън се разнесоха стъпки и в салона се появи личният му секретар.

– Пуснете телевизора – каза той.

Хейл веднага забеляза тревогата в очите на сътрудника си.

– Лоши новини – добави човекът.

Хейл се пресегна за дистанционното.

Малоун довърши ябълката, но продължаваше да държи отворения вестник в ръцете си. Направи му впечатление, че в него отсъства новината за предстоящата визита на президента в Ню Йорк. Странно. Обикновено президентите се появяват с много фанфари. Даде си сметка, че трябва да напусне хотела, и то бързо. Всяка секунда забавяне щеше да затрудни изтеглянето му. "Гранд Хаят" отговаряше на името си – масивен многоетажен комплекс, в който ежедневно влизаха и излизаха хиляди хора. Беше много съмнително полицията или Сикрет Сървис да успеят да затворят всичките му входове и изходи, и то за толкова кратко време. От двата телевизора в залата получи представа за снимките, направени с джиесеми от случайни свидетели на инцидента. Повечето от тях, слава богу, бяха замъглени и неясни. Все още липсваше информация за състоянието на Даниълс. Хората говореха само за нападението, случило се буквално пред очите им. Неколцина бяха чули изстрелите, още по-малко бяха видели ракетата. Двамата агенти в далечния край на салона продължаваха да говорят по радиостанциите си, насочили погледи навън.

Малоун стана и тръгна към изхода. Агентите се обърнаха и хукнаха право към него. Той механично се приготви да реагира, оглеждайки дебелата дървена маса, върху която бяха сложени вестниците и подносите с ябълки. Тя спокойно би могла да послужи за солидно препятствие пред тях. Но агентите профучаха покрай него, изскочиха на площадката с асансьорите и влязоха в една свободна кабина.

Малоун въздъхна с облекчение и ги последва. Спря на площадката и натисна бутона за слизане. В крайна сметка реши да използва главния вход на хотела.

Уайът чакаше в оживеното фоайе на "Гранд Хаят". Около него се суетяха туристи, пристигнали през уикенда за кратка разходка из Голямата ябълка и извадили неочаквания късмет да станат свидетели на едно наистина рядко събитие – опит за убийство на президента на САЩ. Никой не знаеше каква е съдбата на Даниълс. Неколцина бяха видели отдалечаващата се лимузина и това беше всичко. Двама-трима си спомниха за покушението срещу Роналд Рейгън през 1981 г. Тогава официалното съобщение беше направено едва след настаняването на президента в болница.

В огромното двуетажно фоайе действаха най-малко десетина униформени полицаи и още толкова агенти на Сикрет Сървис. Чуваха се заповеди на висок глас, заемаха се позиции около асансьорите и изходите. Никой не знаеше откъде Малоун ще направи опит да се измъкне, но вниманието беше насочено главно към изхода към Източна четирийсет и втора улица и към двойната остъклена врата на горното ниво, която водеше към тунела, свързващ хотела директно с "Гранд Сентръл". Доколкото познаваше противника си, а Уайът го познаваше добре, Малоун щеше да излезе през главния вход. И защо не? Никой не беше видял лицето му, а директният подход винаги предлага най-сигурното укритие.

Властите без съмнение изгаряха от желание да блокират хотела, но това беше невъзможно. Двайсетте му етажа бяха претъпкани с хора. При нормалните шест месеца предварителна подготовка за всяка президентска визита агентите на Сикрет Сървис спокойно биха се справили с подобна задача. Но в този конкретен случай им бяха отпуснали по-малко от пет седмици, а официалното съобщение за пътуването беше направено едва тази сутрин. То беше максимално лаконично: президентът Даниълс щеше да пристигне в Ню Йорк на частна визита. Подобен прецедент бе неочакваната поява на друг президент и съпругата му на премиера на Бродуей. Тогава всичко беше минало добре, но днес Дани Даниълс със сигурност би желал да срита собствения си задник – разбира се, ако крайниците му все още бяха на мястото си и не бе изгубил прекалено много кръв.

Уайът беше много доволен, когато някой се прецакваше. Това улесняваше нещата. Беше почти сигурен, че поне в началото Малоун се бе качил нагоре. Което означаваше, че всеки момент щеше да се появи от някоя асансьорна кабина. Едва ли би избрал стълбите, тъй като полицията първо щеше да блокира именно тях. А бележката, която Уайът беше оставил в хотелската стая, би трябвало да го подтикне към действие. Той си оставаше "самотният рейнджър", както винаги. Верен до гроб на любимата си Стефани Нел.