Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

Хейл явно бе оценил важността на информацията за тайната визита и бе решил да действа.

– Искам да ми разкажете повече за отношенията си с Хейл – заяви на глас Касиопея. – Сикрет Сървис ще има нужда от всички подробности.

– Няма нищо сложно – отвърна домакинята. – Куентин е известен в обществото. Запален яхтсмен е и два пъти участва в регатата "Купа Америка". Просто един богат, красив и чаровен мъж.

– Полин знае ли за връзката ви?

– Не – поклати глава Кейзър. – Реших, че няма смисъл да я информирам за нея.

След като сподели неудобната информация, тя видимо се успокои, но беше ясно, че едва сега си дава сметка за реалните последици.

– Той ви е използвал – отбеляза Касиопея.

По-възрастната жена не отговори, но от изражението ѝ личеше, че е дълбоко развълнувана.

– Мисис Кейзър

– Шърли. Нека минем на малки имена, защото имам чувството, че ние с вас тепърва ще се срещаме.

Същото чувство имаше и Касиопея.

– Длъжна съм да докладвам всичко, но информацията ще бъде запазена в тайна. Затова тук съм аз, а не Сикрет Сървис. А сега ще ви попитам нещо: имате ли желание да върнете услугата на Хейл?

Вече беше преценила, че това бе единственият начин да извадят този човек на светло. Какво по-добро от използването на източник, който той смяташе за абсолютно безопасен?

– С най-голямо удоволствие – отвърна Кейзър. – Наистина.

Но Касиопея се тревожеше и от още нещо. Човек, с когото не искам да разговаря съпругът ми , беше казала Полин Даниълс. Тя явно се страхуваше от всичко, което Шърли Кейзър знаеше за нея. От неща, които неизбежно щяха да излязат на светло. Трябваше ѝ само секунда, за да разбере за какво става въпрос.

– Първата дама има любовник, нали?

Кейзър очевидно беше подготвена и за този въпрос. И дори го очакваше.

– Не съвсем, но нещо подобно – отвърна тя.

Малоун излезе от колата, която спря под навеса на "Джеферсън" – най-добрия хотел в Ричмънд, щата Вирджиния. Построената в края на XIX век сграда в стил бозар се намираше в сърцето на града, само на няколко пресечки от щатския парламент. В средата на просторното фоайе с позлатени орнаменти по стените се издигаше мраморната статуя на Томас Джеферсън. Малоун беше отсядал тук няколко пъти, защото хотелът му харесваше. Хареса и странния поглед на портиера, когато му подаваше ключовете за надупчената от куршуми кола, придружени от петдоларова банкнота.

– Бях засечен от жена, която в бъдеще ще наричам бивша съпруга – обясни той.

Мъжът очевидно прояви разбиране. Рецепцията работеше, въпреки че часът наближаваше три след полунощ. Предложиха му свободна стая, но преди да я заеме, Малоун поиска и получи достъп до затворения бизнес център – разбира се, с помощта на банкнота от двайсет долара. Вратата щракна зад гърба му. Той разтърка слепоочията си, затвори очи и направи опит да прочисти съзнанието си. Осъзнаваше, че се подлага на огромен риск, но беше длъжен да го направи, въпреки че тялото му беше буквално сковано от умора.

Пристъпи към близкия компютър и набра няколко букви на клавиатурата. На екрана се появи имейлът, който беше изпратил сам на себе си.

Хейл се втренчи в лицето на предателя. Той беше част от екипажа на "Адвенчър" през последните осем години. Човек, на когото вярваше, въпреки че не беше наследник на фамилиите основатели. Съдебният процес започна веднага. За председател беше обявен боцманът, както го изискваше уставът. Хейл и останалите членове на екипажа поеха ролята на съдебни заседатели.

– От информатора си в НРА научих, че сред нас действа техен шпионин – започна Нокс. – Те вече знаят за днешната екзекуция на борда на "Адвенчър".

– Какво по-точно знаят? – попита Хейл.

– Знаят, че счетоводителят ти се намира на дъното на Атлантика, знаят кой го е хвърлил във водата, а също така и имената на всички членове на екипажа. Според закона всички те, включително капитанът, са обвиняеми в предумишлено убийство.

Видя как членовете на журито потръпнаха, усетили тежестта на обвинението. Те олицетворяваха правосъдието в най-чистия му вид – мъже, които живееха, бореха се и умираха заедно, сега съдеха един от своите.

– Какво ще кажеш в своя защита? – попита Нокс, обръщайки се към обвиняемия. – Отричаш ли онова, което казах?

Мъжът не отговори. Но това тук не беше официален съд. Пред него не важаха правата, осигурени от Петата поправка. Мълчанието щеше да се използва срещу него.

Нокс накратко разказа в какво се състои провинението на обвиняемия. Бракът му не вървял и той се сближил с друга жена, която забременяла от него. Предложил ѝ пари за аборт, но тя отказала и го заплашила, че ако не осигури издръжка за нея и бъдещото им дете, ще разкаже всичко на съпругата му.