Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

– Защо бях останал с впечатлението, че ме мразиш?

– Продължавам да те мразя – докосна рамото му тя. – Но ти благодаря за всичко, което направи за нас.

Именно Даниълс беше издал заповед за изпращането на хеликоптерите. Не бе пожелал да се довери на местните сили на реда и лично се бе обадил на гарнизона във форт "Браг" след доклада на Дейвис. А после беше издал заповед за потапянето на кораба. Директно на пилотите, поемайки цялата отговорност.

– Просто попречихме на неколцина убийци да напуснат страната – обяви той.

– Ти свърши добра работа, Дани.

– Това е голям комплимент, особено когато идва от човек като теб – усмихна се той.

Шърли излезе и президентът затвори вратата след нея.

– Свършихте доста по-важна работа от спирането на банда убийци – подхвърли Касиопея.

– Сега ми кажи какво мислиш – настани се на леглото срещу нея той. – Кой би допуснал? Едуин и Полин, представяш ли си?

Тя си даваше сметка, че трябва да прояви твърдост.

– Но аз се радвам – добави Даниълс. – Наистина. Никой от двама ни нямаше представа как да сложим точка на този брак.

Подобно отношение наистина я изненада.

– Ние с Полин сме заедно от много дълго време – въздъхна президентът. – Не бяхме щастливи. Мери липсваше и на двама ни, но смъртта ѝ издълба дълбока пропаст помежду ни.

Тя улови потрепването на гласа му, когато спомена името на дъщеря си.

– Не минава ден, без да мисля за нея. Нощем се будя от гласа ѝ, който ме вика от пламъците. Така и не успях да се отърва от кошмарите… – Замълча за миг, после добави: – До днес Касиопея забеляза неописуемата болка в очите му. Трудно можеше да си представи какво беше изпитвал през всичките тези години.

– Ако Полин намери някаква утеха при Едуин, аз ѝ желая всичко най-хубаво – уморено добави той. – Съвсем искрено.

В стаята настана тишина.

– Гневът ми надделя чак когато Едуин съобщи по радиостанцията, че Шърли и Стефани са скочили от яхтата. Дадох възможност на екипажа да избяга, но не знаех, че Хейл вече е мъртъв.

– Какво мислите да правите със Стефани? – тихо попита тя.

– Днес настъпи денят на истината. Разказах на Едуин и Полин всичко за нея. Нямаше да бъде честно, ако бях замълчал.

Касиопея изпита чувство на гордост за този мъж.

– Не знам какво ще се случи – продължи той. – Полин ми каза същото, което току-що споделих с теб. Иска да съм щастлив. И двамата разбираме, че ще можем да продължим напред само ако знаем, че другият ще бъде добре. Честно казано, все още очаквам да разбера какво ще се получи между мен и Стефани. Разбира се, това може да стане едва след като приключи мандатът ми. По този въпрос всички сме единодушни.

Отново замълчаха.

– А на теб благодаря за всичко – отрони най-после президентът.

Касиопея разбра какво иска да каже. Той имаше нужда от човек, пред когото да излее душата си. Не задължително близък, но човек, на когото може да се довери.

– Разказаха ми как Котън е скочил от яхтата, за да те спаси. Да имаш човек, който е готов да рискува живота си за теб, е нещо много специално.

Наистина е така, помисли си тя.

– Надявам се и аз да намеря такава жена

– Може би вече сте я намерили?

– Ще поживеем, ще видим – усмихна се той. – Все още нищо не е сигурно. – Той стана от леглото и с въздишка добави: – А сега е време отново да поема функциите си на държавен глава.

– Чухте ли се с Котън? – не сдържа любопитството си тя.

Още рано сутринта Малоун беше отлетял от Северна Каролина за Нова Скотия.

– Би трябвало вече да те чака долу.

Очите му излъчваха топлина, от която ѝ стана приятно.

– Пази се.

– И вие също, господин президент.

Малоун видя фигурата на Касиопея, която слизаше по стълбите. Беше се върнал от Канада само преди половин час. Агенти на Сикрет Сървис го чакаха на летището, за да го доведат направо тук, в Белия дом. По пътя се бе свързал с президента и му бе докладвал за събитията във форт "Доминиън". Стефани го посрещна на моравата и остана с него.

– Научих какво си направил в Ню Йорк – подхвърли тя. – Винаги ли тичаш на помощ, когато ти позвъня?

– Само когато ме предупредиш, че става въпрос за нещо важно.

– Радвам се, че го направи. Вече бях започнала да се съмнявам, че ще напусна жива онази килия. А с клетката се справи наистина чудесно.

– Нямах друг избор – сви рамене той.

– Според мен тази жена ти е задължена – усмихна се Стефани и посочи слизащата по стълбите Касиопея.

Той не я изпускаше от очи. Подмятането на Стефани не отговаряше на истината. На практика бяха квит.