Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

Хейл се завъртя и отново влезе в затвора. Капитанът е длъжен да бъде при хората си. И той възнамеряваше да направи именно това.

Касиопея се приближи безшумно към сградата, която секретарят на Хейл определи като тукашния затвор. Скованият от ужас младеж беше уточнил, че именно там са затворени Стефани Нел и Шърли Кейзър. От разпокъсаните му думи стана ясно, че в момента сградата е обект на атака, и затова тя се приближи към нея отзад, придържайки се в сянката на дърветата. До този момент не бе видяла нищо подозрително, но това не означаваше нищо. Бурята предлагаше отлично прикритие не само за нея, но и за всички останали.

Една врата в задната част се отвори. Няколко мъже изнесоха навън телата надве жени, очевидно вързани.

Сърцето ѝ се сви. После осъзна, че вързани бяха ръцете и краката им, и въздъхна е облекчение. Никой не си правеше труда да завързва трупове.

Охраната се състоеше от двама души с пушки, а трети контролираше операцията. Затворничките бяха хвърлени в задната част на превозно средство, което наподобяваше количка за голф. Мъжете с пушките се качиха на предните седалки, а останалите се прибраха обратно в къщата.

Количката изчезна в мрака. Настъпи отдавна очакваната пауза.

Уайът се изтегли в гората, покриваща северния бряг на Поу Айланд, и остана там да наблюдава приближаването на скутера.

Оръжието му беше готово за стрелба. Кои бяха тези хора? Очевидно бяха привлечени от огъня, който беше запалил на брега. На борда на малкия съд имаше четирима пътници. Единият от тях беше по-слаб и по-дребен, с дълга коса. Жена.

Носът на лодката заора в пясъка. Жената и единият от мъжете скочиха на брега и се заеха да изследват лодката му с пистолети в ръце. Вторият от пътниците, също въоръжен, остана на руля. Групичката предпазливо се насочи към вътрешността на острова и след няколко крачки попадна на загасения огън.

– Той е тук – каза жената.

Карбонел.

Късметът най-после беше кацнал на рамото му. Но съотношението на силите не му харесваше. Четирима срещу един. На всичкото отгоре мунициите му бяха ограничени. В пълнителя бяха останали само пет патрона. Той затаи дъх и застина в мрака.

– Знам, че ме чуваш, Джонатан – извика със силен глас Карбонел. – Отиваме в крепостта да разчистим след теб. Сигурна съм, че можеш да стигнеш преди нас. Ако имаш желание да се включиш в играта, ще ме намериш там.

Нокс нямаше желание да бъде тук. Това беше безумие. Карбонел умишлено предизвикваше Уайът. Какво ли бе станало с Котън Малоун? Може би и той бе някъде наоколо? Видя как Карбонел измъкна джиесема си и натисна един бутон. Притисна го към ухото си, послуша известно време, а после го изключи.

– Джонатан! – отново извика тя. – Току-що ми съобщиха, че Малоун е напуснал острова. Сега наред сме ние.

Нокс погледна часовника си. Минаваше полунощ. До разсъмване оставаха само няколко часа. Трябваше да се махне оттук.

Карбонел се върна при лодката и веднага усети безпокойството му.

– Спокойно, Клифърд – подхвърли тя. – Колко често ти се случва да влезеш в бой с професионалист? А Джонатан е именно такъв – страхотен професионалист.

Уайът чу комплимента и сви рамене. Поредният опит за заблуда от страна на Карбонел. Иначе всичко беше наред. Щеше да я ликвидира още тази нощ, някъде сред руините на форт "Доминиън".

Но имаше и нещо друго. Карбонел се появи тук и открито обяви намеренията си. Което означаваше, че отново се опитва да го насочва. Да го тласка напред. Към форта.

На лицето му се появи усмивка.

Касиопея се промъкваше сред кипарисовата горичка. По стеблата на дърветата беше полепнал влажен мъх, от който капеше вода. Електромобилът със Стефани и Шърли излезе на тясна, покрита с чакъл алея, която заобикаляше къщата на Хейл и продължаваше към реката, успоредно на главния път. Явно хората в електромобила не искаха да се сблъскат с някой неканен гост, решил да отскочи до имението в бурната нощ.

Количката продължаваше да си пробива път в дъжда. Електрическият ѝ мотор издаваше странно свистене. Миг по-късно зави наляво и изчезна по къса права отсечка между дърветата.

Тя стоеше и чакаше, отчитайки времето. Беше опряла гръб на мокрия ствол зад себе си. И двете ѝ ръце бяха свободни. Тръсна глава да прогони дъждовните капки, мускулите ѝ се свиха на топка. Миг по-късно зърна количката, която се приближаваше. Изчака я да се изравни с нея, изскочи от скривалището си и връхлетя с цялата тежест на тялото си върху мъжа на дясната седалка