Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

Тя стана и се приближи.

– Преди всичко да разчистим бъркотията, която си оставил след себе си. Телата на двамата ти помощници още са там, нали? Едва ли си имал време да се погрижиш за тях. Вероятно си ги зарязал, обладан от желанието да ме убиеш.

Тази жена наистина четеше мислите му.

– Точно така, Клифърд. Чух какво ти каза Уайът. Имам човек на острова, който вижда всичко. Решаваш да се възползваш от предложението на Уайът и си тръгваш с идеята да ме ликвидираш. Сториш ли го, всичко ще бъде наред. Защото никой друг не знае за нашето…хммм… споразумение. Права ли съм?

– Защо нападаш Общността? – попита той.

– Да речем, че смъртта на Стефани Нел вече не е изгодна за никой от нас. А ако междувременно успея да се добера до двете липсващи страници, акциите ми рязко ще се покачат. Самият ти имаш всички шансове да продължиш да се радваш на живота, стига да си добро момче. Дори мога да ти възложа онази задача, за която споменах по-рано. А капитаните… – Тя замълча за момент, после добави: – Те при всички случаи отиват в затвора.

– Но страниците все още не са у теб – напомни ѝ той.

– Така е. Но те са или у Уайът, или у Малоун. Аз ги познавам много добре. Сега задачата ни е да разберем у кого от тях са страниците, а после да ги ликвидираме и двамата.

Единият от мъжете в лодката вдигна ръка да привлече вниманието ѝ, после посочи ниския бряг. Нокс също погледна натам и успя да зърне светлината, която бързо изчезна. Някой току-що беше стъпкал огъня си.

– Ето, виждаш ли? – подхвърли Карбонел. – Единият от тях вече е там.

Северна Каролина

Хейл държеше положението под контрол. В имението винаги дежуряха дванайсет души, всичките достатъчно опитни, за да се защитават добре. Беше заповядал да отворят оръжейната и да ги снабдят с оръжие по избор. По всичко личеше, че главната цел на нападението бяха голямата къща и затворът. В близката гора имаше най-малко четирима души, които ги подлагаха на интензивен обстрел. И в затвора електричеството беше прекъснато, но за разлика от къщата в приземието имаше дизелов генератор.

– Вържете ръцете и краката на арестуваните и им запушете устата! – заповяда той.

Един от мъжете кимна и изчезна. Хейл поддържаше непрекъсната радиовръзка с центъра по сигурността. От там вече бяха извикали подкрепление. Останалите членове на екипажа щяха да се появят всеки момент. Реши, че ще е най-добре да прехвърли затворничките на борда на "Адвенчър". Просто за всеки случай.

– Искам да ангажирате цялото внимание на нападателите – обърна се към другия надзирател той. – Обстрелвайте ги непрекъснато, не им давайте да вдигат глава!

Мъжът кимна. Хейл се спусна на долния етаж и пое към задния вход, през който обслужваха затворниците. Той беше изкусно замаскиран в стената и можеше да бъде забелязан само от хората, които знаеха за него. Край него дежуреше един член на екипажа, който току-що беше докладвал, че всичко е спокойно. В това нямаше нищо чудно, тъй като в тази част на постройката липсваха прозорци, а врата не се виждаше. Вероятно Карбонел беше решила да се разправи лично със Стефани Нел, помисли си той. Но дали операцията целеше нейното освобождаване? Беше най-вероятният вариант, защото Карбонел едва ли щеше да вдига толкова шум, ако искаше да я ликвидира.

Нещата се бяха променили. Отново. Много добре. Той умееше да се адаптира.

Изнесоха Нел и Кейзър от килията. Ръцете им и краката им бяха стегнати със здраво тиксо, устните им бяха скрити зад плътни лепенки. И двете оказваха съпротива.

Хейл вдигна ръка и хората му спряха. Той се приближи към Стефани Нел и опря дулото на пистолета в главата ѝ.

– Стой мирно или ще ви застрелям и двете!

Нел престана да се дърпа. В очите ѝ блестеше омраза.

– Гледай на нещата по друг начин. Колкото по-дълго дишаш, толкова по-големи са шансовете ти да останеш жива. Но куршум в главата слага точка на всичко.

Нел кимна, улови погледа на Кейзър и поклати глава. Стига толкова .

– Много добре – хладно се усмихна Хейл. – Знаех си, че ще проявиш здрав разум.

Изнесоха ги навън, където чакаше електромобил. Хвърлиха ги направо в мокрото багажно отделение. Отстрани стояха двамата надзиратели с пушки в ръце и внимателно оглеждаха гората. Всичко изглеждаше спокойно.

Мъжете скочиха в електромобила. Той вече ги беше предупредил да не използват основната алея към пристана, а да минат по тясната пътека, по която превозваха селскостопанско оборудване. И да бързат.