Стивън Хънтър - 47-ият самурай

Боб притисна главата си между дланите. Исусе, адски му се пиеше! Замисли се за вечно сериозната Томое и какво би могла да донесе на света, ако беше станала лекарка — с грижовността си, с точността си, с чувството си за дълг, с любовта към родителите си. Простреляна в лицето, после в главата. Когато е усетила убиеца, вероятно е осъзнала какво става, какво се е случило с близките й.

— Има ли още?

— За съжаление. Добре ли си, серж?

— Да приключваме.

— Сега лошата новина.

— Ако да те застрелят в леглото ти е хубаво, кое е… Добре, продължавай.

— Били са нарязани.

Боб примигна удивено.

— Какво?

— Не порязани, както когато се бръснеш. Не порязани, докато са режели с нож. Не. Нарязани. На рязани.

— Боже мили.

— Това е приблизителен превод.

Ал взе един от листата, на който бе отбелязал някои пасажи с жълт маркер.

— „Крайниците и главите са били отрязани. Телата — разсечени диагонално и хоризонтално. В два от случаите тазовите кости са били разрязани по средата, вероятно с един удар. При друг труп ребрата са били разделени и изкривени на приблизително четирийсет и пет градуса спрямо гръбнака. Гръбначният стълб на всички е бил разсечен. Оръжията, с които е извършено обезобразяването, по всяка вероятност са тежки, много остри мечове. Равните разрези през костите говорят за значителна скорост на ударите, нанесени от изключително силен мъж, служещ добре с дясната ръка. Наблюдават се и следи от няколко по-слаби удара, при които костите са само счупени, не разсечени, което подсказва, че са нанесени от човек с по-лека мускулатура.“

— Учениците му!

— Да. Хъм, чакай да видя.

Ал стана, отиде при една секция и извади някаква книга — „Японските мечове. Душата на самурая“ от Грегъри Ървин.

Разлисти я.

— Да, всичко е ясно. Екзекуцията е извършена според предписанията от хиляда седемстотин деветдесет и втора година. Ето, виж тук. Това се е случило със семейство Яно.

Боб погледна в книгата, като се стараеше да потисне гнева си. Гневът не помагаше. Гневът можеше само да те погуби.

— Това е разсичане по метода на Ямада. Тук са илюстрирани различни начини за разрязване при изпробване на острие върху човешки труп.

На илюстрацията бе изобразен труп, увит в някакво платно. Множество пунктири очертаваха линиите на разсичане. Главата я нямаше, а различни стрелки сочеха подходящите ъгли на удара през всяко от двете рамене, през лакътя и китката, надлъжно през цялото тяло до пъпа.

— Добре — каза Боб. — Стига толкова.

Трябваше да пийне нещо.

Шогуна обичаше да се срещат в храма „Ясукуни“. Там се чувстваше като у дома си, на това място, където почиваха духовете на милиони жертви от войната, сред гората, в която съвсем рядко се появяваше някой гайджин , и то не туристи с фотоапарати или търсещи японски проститутки.

Беше заобиколен от телохранители, защото, разбира се, имаше много врагове.

Мястото по принцип беше спокойно, далеч от грижите около многобройните му организации и задълженията му, от множеството му подчинени и съюзници, които чакаха от него заповеди и наставления, от отговорностите, удоволствията, плановете, интригите, амбициите му. Можеше просто да се разхожда и да се наслаждава на тишината, от ритуалната стоманена порта, издигаща се величествено над алеята, до същинския храм, класическа постройка от дърво и варосани камъни, едновременно помпозен и тържествен.

Кондо дойде точно в 15:00.

— Кондо сан.

— Шогуне.

Кондо носеше обикновени дрехи и невъоръжен не правеше никакво впечатление. Беше нисък и набит, около четирийсетте и страховитите му мускули бяха скрити под черния костюм и бялата риза. Никой, който не го познаваше, не можеше да се досети какво се скрие зад това мъжествено лице, зад тези безизразни черни очи. Не беше нито красавец, нито грозен; изглеждаше безличен и затова никой не му обръщаше внимание. Ако с меч в ръката притежаваше неповторимо обаяние, невъоръжен можеше да мине за обикновен чиновник.

Кондо му кимна почтително, като държеше тялото си изпънато, краката — събрани, ръцете — допрени до канта на панталоните. (Точно според правило номер 8 на Мусаши: „Задълбочавай се в подробностите. Така всичко, дори поклонът, трябва да е съвършено.“)

— Ела да се разходим — покани го Шогуна. — Да поговорим.

— Разбира се, господарю.

— Предполагам, че имаш новини за мен.

— Да, господарю. Мечът е точно какъвто предполагахме. Абсолютно автентичен. По-истински от всичко, което съм виждал. Почувствах силата му.