Стивън Хънтър - 47-ият самурай

Виждаха я да върви напред. Свърна по уличката. Вървеше на петдесетина метра пред тях, леко уплашена, със забързана походка, съзнаваше, че я следят, но не подозираше, че нарочно я насочват по този път. Носеше евтин шлифер, шал и очила. Дори от това разстояние тропането на дървените й сандали по паважа се чуваше ясно като тиктакане на часовник.

— Така, Нии. Какво сбърка Ногума?

— Замахна прекалено отдалеч — отвърна младежът, приклекнал до него.

Той носеше найлоновите пликове. На него се беше паднала най-неприятната работа тази нощ.

— Да, мислил си е, че е на филм. Когато замахна, е искал да го направи по-зрелищно. Струва ми се, че тогава е престанал и да мисли. В такъв момент няма време да мислиш. Трябва да изпразниш съзнанието си.

— Да, оябун .

— Не трябва да има мислене, не трябва да има воля. И двете изискват твърде много време. Всяко забавяне е смърт. Четеш ли западна литература?

— Слушам западна музика.

— Не е същото. Сещам се за Конрад. Той е казал нещо толкова гениално, че звучи почти по японски. Можеше Мусаши да го е казал. Или Мишима. „Мисленето — казва той — е враг на съвършенството.“

— Разбирам — каза Нии, макар че нищо не разбираше.

Все още се стараеше само да запомня. Трябваше да направиш това, после онова, после друго нещо, всичко в определена последователност. Ако сбъркаш, започваха да ти се карат. Но разбира се, докато мислиш, даваш време на противника да те насече.

— Изпразни съзнанието си, Нии. Можеш ли да го изпразниш?

— Да, оябун .

Корейката се чувстваше по-сигурна. Трудното беше отминало. Сега вървеше по тъмната алея и спря на два пъти. Двамата преследвачи я бяха изпуснали. Тя беше сама. Всичко беше наред. Щеше да оцелее и тази нощ в Кабукичо. Чакаше я поредният прекрасен ден от това приключение, наречено живот. Щеше да изпрати още 15 000 йени в…

Той се появи толкова безшумно и бързо, сякаш беше призрак.

— Хай! — изкрещя тя.

Мъжът изскочи иззад дърветата от дясната страна на улицата като гигантски прилеп, с черни развяващи се дрехи, лицето му беше бяло, почти като маска кабуки , като на демон. В същото време движенията му бяха толкова грациозни, че тя не можеше да отмести поглед от него. Корейката осъзна, че това е краят. Той беше танцьор, магьосник на тялото, с хипнотизиращо плавно движение вдигна ръцете си. Тя стоеше втренчена в него, по необяснима причина изпита облекчение и там, в този застинал миг погледна очите му и видя в тях истинско човешко състрадание, преди той…

„Арктик мънкис“ се деряха в слушалките. Нии просто гледаше бледата светлина и не можеше да отмести очи.

Покровителят му се появи пред жертвата толкова грациозно и плавно, че в движенията му нямаше агресия и по необяснима причина жената не изглеждаше уплашена. Нямаше страх. Той излъчваше такова обаяние, че някак успя да я омае и отне живота й, сякаш я облекчаваше от тежко бреме. Тя като че ли прие този миг като пречистване.

Той вдигна ръцете си в касуми гамае , високо вдигнати, наклонени надясно, почти успоредни, с раздалечени лакти, с вдигнат и наклонен назад над главата му меч, държеше го с едната ръка по-близо до яката, другата — в самия край на ръкохватката. Задържа се така за миг, като диригент, сякаш се подчиняваше на някакви ритуални правила. После дойде ударът, изпълнен по всички правила на изкуството: лактите се събраха при спускането, острието проблесна над главата му, сетне се стовари надолу, при което дланите му се извъртяха навътре. Лявата ръка даваше ускорение, дясната насочваше силата.

Нии гледаше като захласнат. Острието премина под ъгъл през тялото на жертвата почти небрежно, сякаш през течност, пресече гърдите й диагонално към хълбока, с почти ненамаляваща скорост продължи надолу. Ударът беше толкова внезапен, нанесен с такава хирургическа точност, че жената не успя дори да изписка или да потрепне, не осъзна какво се случва.

Със същата лекота мечът премина през цялото й тяло. От потрепването на ръкохватката Кондо сигурно чувстваше различния строеж на вътрешните органи — еластичността на сърдечния мускул, твърдостта на прешлените и хрущялите, плътността на червата и накрая ефирното разкъсване на кожата. По невероятен начин, почти против логиката, горната четвъртина на тялото й — ръка, рамо, врат и глава — се плъзна по гладкия срез и падна на земята, разкъсвайки останалите неразсечени ефирни нишки, с лице все още със смаяно изражение; другите три четвърти останаха изправени само за секунда. Ужасяващият разрез избълва черна течност, после коленете й се подгънаха и тромаво остатъкът от трупа падна. Около него веднага започна да се събира локва кръв, черна на бледата светлина.