Стивън Хънтър - 47-ият самурай

— В този случай предпочита деня — отвърна Нии, — защото така се виждат повече детайли. Той обаче разбира, че това е невъзможно. Затова е съгласен да стане през нощта.

— Кой ще изхвърли боклука? — попита Отани.

— Това със сигурност ще е неприятна работа. Може би клиентите ще осигурят и извозването — каза младежът.

— Нии?

— Да, ние ще го направим.

— Хубаво. Значи се договорихме. — Отани се обърна към Нии: — Утре ще се обадиш в клуб „Марвелъс“ и управителят ще ти каже подробностите.

— Кондо сан благодари на своя приятел и учител.

— Готов съм да направя всякаква услуга на шефа Кондо.

Корейката си тръгна много по-късно от колежките си. Те излязоха в пет и заедно отидоха пеша до метро станцията на Шинджуку. Тук не беше опасно, защото в Кабукичо патрулираха както полицаи, така и момчета от местните банди — всички се стараеха да поддържат реда и в резултат престъпността в квартала бе сведена почти до нула. Най-неприятно ставаше, когато група мъже срещнеха сама жена. Западняците бяха най-лоши, особено канадците и тексасците, макар че германците също понякога вършеха поразии, а понякога се срещаха и противни иранци. Ако мъжете бяха пияни, зажаднели за секс и ядосани, след като от редица барове са били отпратени със старото обяснение: „Само за японци“, можеше да се стигне до сериозни последствия с избити зъби, насинени очи и накърнена чест.

Тази нощ обаче жената, едро селско момиче от околностите на Пусан, бе извикана при шефа си. Разпитваха я за друга проститутка, за която подозираха, че спи със западняци през малкото си свободно време. Правилото бе всяка печалба да се поделя между работничката и шефовете и имаше строга забрана за допълнителни доходи.

Тази жена обаче не се движеше в компанията на заподозряната, затова какъв беше смисълът да я разпитват? Не разбираше защо й губят времето през петте свободни часа, които имаше. Вече бе изпуснала влака в 5:40, а следващият беше в 6:10.

Момичето вървеше забързано по тротоара, между редуващите се сенки и светли петна от уличните лампи. Зората наближаваше, за да прогони поредната нощ на скъпо платен грях. Тя тръгна на изток по „Ханадзоно дори“, към гарата на Шинджуку. Тракането от дървените подметки на евтините й сандали отекваше по плочите. Клубовете бяха почти празни, викачите си бяха тръгнали, моряците се прибираха към пристанището, летците — във военновъздушните бази, туристите — в огромните хотели. Това бе часът на заека.

Улицата, която носеше името на един храм на няколко пресечки по-назад, беше мрачна на слабата светлина. Момичето не харесваше тази част от маршрута си; загледа се към по-ярко осветеното кръстовище на следващата главна улица.

Изведнъж видя… какво? Нещо размазано, движение, едва уловимо. Чу шумолене, като от поместване, изтракване, някакъв странен шум, необичаен за това време на нощта.

Тя се обърна, погледна назад към върволицата от безброй вертикални неонови надписи, ярко осветени отвътре, светещи до безкрая. Няколко дъждовни капки се размазаха върху очилата й. Тя се загърна по-плътно с евтиния шлифер, безполезен в този студ. Може би се заблуждаваше, но имаше чувството, че някой я дебне на няколко крачки напред. Не беше сигурна, но отговорността й бе огромна и не можеше да си позволи да я ограбят или пребият. Затова бързо тръгна назад по „Ханадзоно дори“, надявайки се да стигне до една по-голяма улица, където все още имаше хора — „Ясукуни дори“.

Дали наблизо имаше полиция? Обикновено отбягваше полицейските коли, мразеше намръщените униформени младежи, която я гледаха, сякаш беше някоя тъпа овца, но сега повече от всичко на света искаше да види червени сигнални светлини. Не, нищо. Недалеч се виждаха неравните силуети на сградите в Източен Шинджуку, изпъстрени с ярко осветени петна, обещаващи настъпване на нов световен ред или нещо подобно.

Животът й беше боклук и винаги щеше да си остане такъв. Тя работеше почти за никакви пари под строг контрол, по цяла нощ лъскаше членове, духаше или правеше анален секс. Беше изгълтала толкова японска сперма, че в нея можеше да плават кораби. В добри месеци успяваше да спести по няколко хиляди йени и ги изпращаше в Корея на родителите и деветте си братя и сестри, които разчитаха само на нея. Подозираше, че родният й баща я е продал на японеца, но чувството й за преданост към семейството бе много силно, конфуцианска убеденост, която й помагаше да види някаква добродетелност във всички извратени неща, които правеше. Това означаваше, че в следващия живот ще се прероди като нещо по-висше, по-добро, с по-леко съществувание.