Стивън Хънтър - 47-ият самурай

— Да — доволно установи Кондо Исами. — Още е много остър.

Нии мълчеше.

— Добре, малък Нии. Погрижи се тези боклуци да се почистят и изхвърлят. И кажи няколко добри думи за нея, когато я погребвате. Беше добър образец.

Тази практика се казваше кирисуте гомен , тоест „да срежеш и да си отидеш“. Според правило седемдесет и едно от „Кодекса на стоте правила“ от 1742 г. това бе право на всеки самурай.

— Каза, че не е официален документ, а чернова — говореше Големия Ал. — Преписано е от нечии записки.

— Значи няма как да разберем дали е истина. Може да е фалшификат.

Седяха в офиса зад „Добри приятели на суши“, много посещаван ресторант собственост на Ал Ино. Ал имаше още няколко ресторанта, два комплекса с магазини, две пицарии, два фризьорски салона, три бензиностанции и две закусвални „Макдоналдс“ около Окланд, още няколко в Сан Франциско и една или две в окръг Кармел. Беше пенсиониран сержант от морската пехота, когото Боб бе намерил в главното командване на подразделението. Ино беше записан като специалист по японски език и двайсет и четири години бе служил в разузнаването, главно в Япония.

— Според него едва ли.

— Защо?

— Защото казва, че макар да не е официален документ, записките са организирани като такъв. Твърди, че е виждал много доклади от аутопсии. Единайсет години е бил детектив в отдел „Убийства“ в Осака, серж.

Този, за когото говореха, бе тъстът на един от синовете на Ино, който след пенсионирането си се беше заселил в Америка, за да бъде близо до дъщеря си. Според Ал той бил от най-опитните японски полицаи и познавал японската престъпност отвътре и отвън, отгоре и отдолу.

— Така е било в Осака. Може би в Токио правят другояче.

— Имай ми вяра за тия работи, серж. В Токио не го правят другояче.

— Ясно.

Обсъждаха документа, който Боб бе получил няколко дни по-рано с пратка на САЛ, японска компания за експресни доставки. Оказа се, че както адресът, така и името на подателя, някой си Джон Ямамото, са фалшиви.

— Изглежда…

— Това са японци, серж. Много са предпазливи. Всичко е обмислено. Старателни са, последователни и безкрайно търпеливи. Работят като кучета. Ето как се стигна дотам, да притежавам половин Окланд.

Боб погледна документа. Беше дълъг трийсет страници, изписани с вертикални върволици неразбираеми за него йероглифи, без нито един изтрит или задраскан, прекъснати само от някоя и друга груба схема с точки и стрелки, изобразяваща някое необичайно патологично явление.

— Няма ли имена?

— Не. Само научно описание на обгорените останки на петима души, намерени в префектура Токио на еди си коя дата на еди си кое място. Пет трупа, няколко забележки, няколко странни наблюдения, няколко неща, които не е могъл да си обясни.

— Не съм сигурен, че ще издържа. Навремето поръчах да направят аутопсия на баща ми, можеш ли да повярваш? И я прочетох. Не съм сигурен…

Боб замълча. Изпитваше нужда да пийне нещо. Малко саке щеше да му дойде добре. Щеше да го успокои. Ал Ино не беше трезвеник и върху един шкаф от другата страна на офиса Боб бе видял цяла редица бутилки. Всяка една от тях криеше ключа към рая.

— Е, да, картинката е доста мрачна — съгласи се Ал. — Може би да подготвя доклад и да ти го изпратя по-късно, а, серж? Да го погледнеш в по-добър момент.

— Не, трябва да го направя. Само ми кажи. Много ли е зле?

— Е, има нещо, което се обзалагам, че не си знаел. Който и да е бил възрастният мъж от жертвите, той явно е убил един от нападателите.

— Какво?

— Да, панталоните му са били наквасени с много кръв и не са изгорели, защото са били мокри. Анализът на ДНК показва, че кръвта не е от никого от семейството. Сега по-доволен ли си?

Това беше голяма изненада и Боб наистина се почувства по-добре.

„Браво на теб, Филип Яно. Държал си се до края. Защитавал си семейството си. Не си се дал лесно. Сражавал си се.“

— Изненада ли се?

— Не. Той беше самурай. Можеше да се очаква да постъпи така.

— Има добри и лоши новини — продължи Ал. — Добрата е, че убийците са проявили някакво милосърдие. Жертвите са били застреляни, преди да изгорят. Деветмилиметрови куршуми, по един или два изстрела в главата. Някой се е качил безшумно на горния етаж, минал е през стаите и ги убил с пистолет. Не е имало болка, не е имало мъчения, не е имало изнасилване.

— Само убийство — мрачно измърмори Боб.

— Младата жена е била застреляна два пъти, веднъж под брадичката, веднъж в главата. Сигурно е станала. Убиецът я е прострелял, когато се е изправяла, после е видял, че още диша, и я е довършил с друг куршум. Другите — момчетата и майката — са умрели на място.