Стивън Хънтър - 47-ият самурай

— Използва ли го вече?

— Знаех, че господарят ще ме разбере. Трябваше да опозная меча, а за да го опознаеш, трябва да убиеш с него. Вече го познавам.

— Рисковано ли беше?

— Не, господарю. Беше добре планирано. Жената бе сама, няма роднини. Беше проститутка — корейка от един от клубовете на Отани. Мина много добре.

— Казваш, че реже добре.

— „Луната в студен поток като огледало.“

— Толкова добре ли?

— Самият Мусаши би останал доволен.

— Надявам се да не сме изгубили прекалено много време.

— Господарю, уредил съм всичко. Мечът вече е изпратен на стария Омоте, най-добрият полировач в Япония. После ще отиде при Хандзаемон, който е ненадминат майстор на коширае . Накрая — при Сайто, майсторът на сая , също ненадминат в своя занаят. Обикновено тези хора протакат поръчките до безкрайност, ако изобщо ги изпълнят. Сега ще работят бързо, за Шогуна.

— Чудесно. Имам ти доверие за тези неща.

— Когато стане готов, ще бъде великолепен. Когато се покажете с него…

— Трябва да разбереш колко важно е това — прекъсна го Шогуна. — Залогът е голям. Аз съм защитник на една друга Япония. Тя трябва да се брани. Аз съм тази Япония и съм неин закрилник. Не трябва да изгубя властта си, а мечът ще ми гарантира стабилна позиция за много години напред. Освен това ще ми спечели почитта на народа.

Кондо беше слушал неведнъж тази песен, но за доброто на всички се престори, че я чува за първи път.

— Ако изиграеш добре картите си, с този меч можеш да спечелиш дори Върховния орден на хризантемата от императора.

— Хъм — измърмори Шогуна. — Мисля, че Върховният орден е твърде много. Някой по-скромен медал може би. Би било много хубаво.

— Господарю, обещавам ти. Аз съм твой самурай, дал съм ти клетва за вярност и ще направя всичко, за да се осъществи. Няма да те разочаровам.

— Ти също си застъпник на старите традиции, Кондо сан. Никога няма да го забравя. С твоята подкрепа мога да постигна всичко. Ти ми даваш сила. Ти също си част от онази Япония, от старата Япония.

— Твоето щастие ще бъде моята награда.

— Наистина ли?

— Е, твоето щастие и четирите милиона, които ми плащаш.

— С четири милиона може да се купи много преданост.

— Ти със сигурност купи моята.

— Добре тогава. Мечът е в сигурни ръце. Никой не подозира теб или мен. Мечът ще бъде реставриран, аз ще се покажа с него, народът ще ме заобича и кланът ми ще се издигне на подобаваща висота. Властта на „Империал“ ще се стопи и ще изчезне. Американците, които ги поддържат, ще се махнат и ще умрат. Ние ще постигнем голяма победа за културното ни наследство. Японското изкуство ще остане завинаги японско.

— Кълна се, че ще го постигнем.

— Отлично. — Шогунът погледна часовника си. — Сега трябва да побързам. Имам един малък проблем. Знаеш как е, Кондо сан, в този труден занаят, с толкова интриги, заговори и насилие. Надявам се това никога да не засегне човека на изкуството в мен.

Проблемът не беше в момчето.

Не беше в дрехите на учителката — те бяха безупречни. Носеше обувки с ниски токчета, чорапогащи от Ташироя, скромна пола, достигаща до коленете й, бяла копринена блуза, хубави перлени обеци, консервативно сако. Носеше очила — те бяха много важни! — и косата й бе грижливо събрана върху главата й. Гримът й беше изящен.

Проблемът не беше в декора. Обстановката бе като в истинска класна стая: една редица чинове, черна дъска със следи от тебешир, географска карта, знаме на стойка в единия ъгъл. Помещението имаше мизерния вид на хиляди класни стаи и всеки японски мъж би схванал смисъла за секунди.

Проблемът не беше и в осветлението. Техниците си разбираха от работата. В този случай например се бяха сетили да дублират стандартните училищни флуоресцентни лампи с подово осветление, което придаваше на всичко лек бял блясък. Незнайно защо се беше получил този странен илюзорен ефект, при който в това море от светлина човешката плът придобиваше почти алхимична реалност. Макар че всеки детайл се виждаше, всяко несъвършенство, всяко косъмче, крайният продукт не изглеждаше груб или долнопробен. Имаше някакво величие в тази сцена, нещо класическо японско (както и във всички други мотиви), сякаш бе изящно изрисувана от художник със сатенено кимоно някъде през периода кото .

Не, проблемът не беше в режисьора, стар професионалист; не беше в камерата, в помощния персонал, в опитността на екипа. Една секунда бе достатъчна за обиграното око на Шогуна, за да разбере кое не е наред. Проблемът беше в актрисата.