Стивън Хънтър - 47-ият самурай

Обърна и отново огледа улицата. Видя двама мъже. Криеха се в сенките, движеха се бързо, следваха я по петите, но когато тя спря поглед върху тях, застинаха неподвижно и почти се сляха с мрака. Тя се взря в сенките, но бързо изгуби очертанията им. Наистина ли бяха там? Дали не халюцинираше?

— Хей, какви вие? — извика на развален японски. — Какво иска? Махай се, не ме закача.

В мислите си младата корейка звучеше доста по-изразително: „Какви сте? Демони, които са дошли да ме вземат? Или пияни тлъсти американски глупаци, търсещи безплатен секс, та да има с какво да се хвалят, когато се приберат вкъщи? Или млади гангстери, ядосани, че шефът им мисли толкова малко за тях, и търсещи някого, върху когото да си изкарат яда?“

Те обаче не помръдваха, сякаш ги нямаше. Корейката реши, че все пак са били плод на въображението й. Това беше наказание, задето мислеше лошо за баща си.

Обърна се и отново тръгна по „Ханадз…“

Отново шум. Мъжете не бяха плод на въображението й. Наистина бяха там, но тя не беше глупачка и не се плашеше лесно. Не се разпищя и не побягна панически по средата на улицата. Вместо това закрачи по-бързо, стараеше се да не издава, че ги е усетила. Опита се да събере мислите си. Улиците бяха тъмни и до ярко осветения вход на „Шинджуко дори“ имаше почти километър. Можеха да я настигнат, когато поискат.

Замисли се какво може да направи. Можеше да тръгне към близкия супермаркет „Лоусънс“ или кафе „Ая“, които работеха двайсет и четири часа в денонощието. Можеше да се скрие в някой заден вход. Вече не мислене за прибиране вкъщи. Най-важното беше да оцелее тази нощ и ако за това се наложеше да лежи в боклука зад някой отвратителен клуб, тя бе готова. По-добрият план беше да намери някое денонощно заведение, където можеше да изпуши няколко цигари до седем часа. Тогава щеше да е безсмислено да се прибира. Можеше да прекара два часа в клуба и след това пак да започне работа. Беше трудно, но щеше да се справи.

Стигна до неосветена алея недалеч от район с петдесетина бара, наречен „Голдън гей“. Тук нямаше лампи и тя си помисли, че ако претича през тъмния участък, двамата мъже няма да забележат. Докато минат от другата страна и установят, че я няма, тя щеше да е вече на другия край, на „Ясукуни дори“.

Алеята се наричаше „Шинджуку юходо коен“ и беше нещо необичайно за Кабукичо — криволичеща павирана уличка, на около двеста метра зад храма „Ханадзоно“, оградена с дървета от едната страна, почти непозната за повечето външни посетители и със сигурност безлюдна в този час. Беше достатъчно тъмна, за да не я видят. Идеално място да се скрие. Корейката се шмугна във входа й и ускори крачка, като се молеше преследвачите да не са я видели.

Понеже уличката беше тясна, а дърветата — много нагъсто, той щеше да използва кесагири : удар, започващ диагонално от лявото рамо, разсичащ ключицата, горната част на лявата сърдечна камера, лявата половина на белия дроб, гръбначния стълб, дясната половина на белия дроб, черния дроб. Ако го нанесе с достатъчно сила, мечът можеше да пререже червата и да излезе непосредствено над дясната тазобедрена става. Беше добър тест за оръжието, което при предварителните изпитания се беше оказало невероятно остро. Навремето, някъде около 1550 г. старият Норинага си е разбирал от работата — приведен в осветената от пещта работилничка, напомняща преддверието към ада, заедно с цял екип млади ковачи, мобилизирали цялата си сила за обработването на едно нажежено парче стомана.

Мечът беше необичайно тежък, значи не е бил полиран много често, тоест би трябвало вътрешните слоеве да са изключително еднородни. През четиристотин и петдесетте години от изковаването му почти не е бил точен. Нямаше ги миниатюрните, невидими с просто око вертикални пукнатини в хамона . Нямаше ниогири и драскотини по ниогучито . Нямаше уаре , мехурчета, повреди от киселини. Беше потъмнял само от половин век престой в ножницата, а преди това… кой знае? Знаеше се само какво е било правено с него преди 1702 г. Кондо сан беше монтирал друга ръкохватка, защото ненавиждаше естетиката на боклуците от 1939 г. Сега мечът имаше обикновена, скромна ширасава , дървена ножница и дървена ръкохватка, които прилягаха плътно като едно цяло грубо издялано парче дърво, почти като произведение на авангардното изкуство. Наричаха ширасавата още „пижама на острието“. Тя беше приспособление за съхранение, не с бойно или церемониално предназначение. Нямаше цуба , която пазеше пръстите от острието на меча и от ударите на противниците при двубой, а понеже много от тях бяха истински шедьоври на изкуството, имаше и естетическа стойност. Днес Кондо не очакваше да има битка.