Стивън Хънтър - 47-ият самурай

— Не знам какво да кажа. Постъпката ви е толкова щедра.

— Както ви казах, едва ли мога да се меря с баща си, но исках да направя нещо в негова памет и в памет на вашия баща. И двамата са били храбри мъже. Надявам се, че съм го направил.

Яно вдигна вързопа, претегли го в ръка, но не го разопакова. Сякаш нарочно бавеше този момент.

— Искам да ви предупредя — продължи Боб, — че няма нищо впечатляващо. Както сам казахте, това е реликва от войната, доста е очукан и неугледен. Ножницата трябва да се боядиса, ръкохватката е разхлабена и трака, лентите са доста износени, металната халка, на която предполагам, че е бил закачен ремъкът, липсва. Острието също е в лошо състояние: надраскано, очукано, нащърбено. Това оръжие е било използвано в битки, не на паради или дворцови церемонии.

— Засега ще го прибера. Моля, заповядайте вътре да си починете и да ни разкажете за пътуването си. Седнете, отпуснете се, пийнете чай или сок. Спомням си, че не пиете алкохол, иначе щях да ви предложа саке. Моля, чувствайте се като у дома си.

Яно даде на госта си чифт чехли. Боб ги обу и последва домакина нагоре по късо стълбище, минаха през коридорче и влязоха в хола, обзаведен с мебели в западен стил, но всичко в умален вариант.

Яно каза бързо нещо на жена си, която му отговори, леко се поклони на Боб — той малко сковано отговори със същия жест — и го попита дали предпочита минерална вода, чай, кафе или сок.

— Само вода, благодаря.

Тя каза нещо на дъщеря си Томое, която бързо излезе и след секунди се върна с табличка, на която имаше различни напитки.

Яно покани гостенина да седне на едно кресло, което сигурно бе любимото място на домакина, и Боб учтиво отказа два пъти — „Не, не, моля ви“ — преди да приеме. От дясната му страна имаше малка ниша, украсена с различни семейни ценности: грамоти за заслуги, снимки на Яно с униформа на различни военни мероприятия, снимки на момчетата със спортни екипи и на голямата дъщеря при завършването й — същите неща, които могат да се видят в дома на един американски офицер. В един ъгъл Боб видя черно-бяла снимка на мъж с прилепнала по тялото униформена риза и военно кепе върху гладко избръснатата му глава; това трябва да беше бащата на господин Яно.

Домакинът попита Боб за пътуването му и той имаше да разкаже само една интересна случка, но тя се стори забавна на всички.

— Най-лошото от цялото пътуване беше проверката на багажа.

Да, мерките за сигурност са много затегнати сега.

— Е, за мен винаги е било цяло приключение. Няма да повярвате как писва детекторът, когато мина през него. Включват се сирени, звънят звънци, хората залягат по земята. Не, малко преувеличавам, но имам метална става и детекторът винаги се включва. Затова винаги ме извикват настрана и ме проверяват отделно. Всички се изнервят. Сигурен съм, че ако знаеше на колко хора ще навлече главоболия, негодникът, който ме простреля, щеше да се цели другаде.

Яно се засмя, заговори бързо на японски на мълчаливите си синове. На Боб му се стори, че долови думата „Виетнам“ с японски акцент.

Момчетата се представиха на госта: Реймънд беше на седемнайсет, играеше бейзбол и догодина щеше да започне следването си в университета „Чуо“, специалност електроинженерство. Джон бе на четиринайсет, също играеше бейзбол и учеше в гимназия, но не беше сигурен, че ще следва след завършването си.

Томое беше на деветнайсет, учеше медицина в университета „Кейо“. Беше сериозно, красиво момиче, изобщо не говореше и явно неофициално й бяха отредили ролята на домакиня. Сякаш всеки в семейството имаше определена функция, за която беше трениран: момчетата бяха слушатели; Томое отговаряше за обслужването; Сюзан, съпруга и майка, седеше като добра закрилница на дома; а Филип бе церемониалмайстор, домакин и преводач. Само той владееше добре английски, Сюзан говореше малко, а за момчетата и Томое това все още беше далечна мечта. Прекрасната малка Мико бе непринудена като малка фея, кискаше се и лудуваше. Боб беше спечелил привързаността й и от време на време забелязваше, че момиченцето го гледа втренчено. Когато й намигнеше, тя прихваше да се смее.

Мико прошепна нещо на майка си.

— Суогър сан — каза Сюзан. — Дъщеря ми мисли, че сте Ламаринения човек от „Магьосникът от Оз“.

Всички се разсмяха.

Суогър си спомни героя от филма, който бе гледал с дъщеря си преди много години. Представи си високия, лъскав, странно изглеждащ робот с ламаринено тяло и фуния на главата. Сигурно така изглеждаше на това дете.