Стивън Хънтър - 47-ият самурай

— Много ви благодаря.

— Не, ние трябва да ви благодарим. Както казах, имаме служител, който много разбира от тези неща. Той осъзнава какъв топъл жест на приятелство и помиряване правите, като връщате оръжието на семейството на загиналия офицер. Именно той даде идеята как да постъпим. Много внимателно огледа меча. Няма да позволим жестът ви да бъде провален от глупави изисквания.

— Отново бих искал да изразя благодарността си, господине.

— Добре. Носете разрешителното винаги, когато мечът е у вас, а него дръжте опакован, докато го подарите.

— Разбира се.

— Господин Суогър, пожелавам ви приятно прекарване в Япония.

— Сигурен съм, че ще е такова.

След като пренощува в един хотел в квартал Шинджуку, който избра като по-евтин, след като се изкъпа и закуси по западен маниер, Боб се отправи към гарата през смайващи тълпи.

Чувстваше се, сякаш е попаднал в телевизор. Градът изглеждаше изграден предимно по вертикална планировка, много сложна, много миниатюризирана. Неусетно се озова в нечие чуждо бъдеще. Основният принцип на проектиране явно бе максималното използване на всяко пространство. Всичко беше наблъскано, разни неща, вградени в по-големи конструкции, вмъкнати насам-натам. Дори задните улички бяха пълни с ресторантчета, сергии, магазинчета, всяко със светеща неонова тръба над входа и разбира се, табела. Това беше образовано общество: навсякъде имаше надписи — на големите табла, рекламиращи разни неща, на безброй официални указания, забрани, серийни номера.

Японците бързаха около него; всеки имаше разписание, никой не изоставаше, всеки имаше цел. Гъстотата на тълпата леко го шокира. Поне в този квартал на Шинджуку улиците денонощно напомняха за центъра на Ню Йорк в навечерието на Нова година. Тълпата изглеждаше като един организъм. Червеният светофар я спираше, но никоя друга сила на света не беше в състояние да я усмири, и когато светнеше зелено, леле! — сякаш започваше морски десант, всички се втурваха напред едновременно. Върви, върви, върви, сега, сега, сега! Повечето хора, мъже и жени, носеха костюми. Знаеше, че ги наричат надничари; работеха като роби, благодарение на тях функционираше системата, те се подчиняваха, никога не се отпускаха, никога не изоставаха.

Знаеше до какво води това. Цялото това потискане, цялата тази дисциплина, целият този натиск да служиш, цялата тази сдържаност. Строи, строи, строи и после, в един момент гръмва. Историята беше пълна с примери, когато това напрежение е избивало навън: Нанкин, Пърл Харбър, камикадзетата. Без вземане на пленници. Като при екзекуцията на австралийските пилоти пред камерите. Убий десет вражески войници, преди да умреш. Така всеки път избираш смъртта пред живота.

По същия начин напрежението избиваше и в секса.

Във влака за предградията, който спазваше разписанието до минута, вероятно и до секунда, седна до някакъв човек, който можеше да е счетоводител, продавач, учител, компютърен специалист — спретнат костюм, очила с рогови рамки, добре сресана коса, спокоен, съсредоточен, целеустремен. Боб се загледа в онова, което четеше — не „Уол стрийт джърнал“, а книжка с комикси за вързани голи момичета, изнасилвани от други момичета с предмети, предназначени за тази цел, но неестествено големи, изобразени на похотливи, подробни, уголемени рисунки. На някои места в Америка можеха да го арестуват за такова нещо: тук човек, който приличаше на специалист по ипотеки, необезпокоявано четеше това, очевидно задълбочено следейки сюжета. Боб огледа вагона и забеляза поне още двама мъже, които четяха книжки с ярки, почти хумористично представени сцени на изнасилвания върху кориците. Никой не забелязваше, никой не обръщаше внимание.

Миналата нощ, докато се разхождаше, бе попаднал в един район на проститутки, наречен Кабукичо, където такива сцени бяха представени още по-натрапчиво, осветени със сини неонови лампи плакати на витрините, във входовете, където викачи се опитваха да привлекат клиентите. Никой обаче не го заговори и не му даде знак; имаше чувството, че японците имат по-развинтена сексуална фантазия от който и да е друг народ и я задоволяваха с всякакви средства, но това бе вътрешна работа, само за местни. Никой гайджин не беше допуснат. Уличките, глухите входове, безименните проходи в малката империя Кабукичо, осветени от безброй вертикални надписи с имена като „Прин-прин“, „Златни момичета“ и „Клуб на чудесата“, гъмжаха от ловци на плът — те искаха да я видят, да я помиришат, да я погалят, да я ближат, да я смучат, да се сношават с нея, дори може би да я ядат. Хищническа страст, трескава нужда на ловеца, и ожесточеността, с която я преследваха, го удивляваше, дори малко го плашеше.