Стивън Хънтър - 47-ият самурай

Едва ли му е било лесно. Една година бездействие далеч от фронтовата линия не е най-доброто обучение за нещо като Йоджима и когато пристигнал в 28-ми полк, нито командирът, нито другите офицери, нито войниците го познавали. Влязъл в бойните действия почти без психологическа подкрепа, което винаги е трудно, още повече при необичайната ожесточеност на сраженията около Йоджима.

Джон останал на острова около седмица. На третия ден Ърл Суогър бил изпратен от командването и провел с хората му успешно нападение над бункера на северозападния склон на Сурибачи при опитите на 28-ми полк да заобиколи и прекъсне достъпа до сто и петдесет метровия вулкан. Няколко дни по-късно краката на младия офицер били поразени от паднал наблизо снаряд. Прекарал три нощи в лазарета и бил евакуиран. Възстановявал се на Хавайските острови, където се оженил за годеницата си, Милдред, майката на Томи — скромно момиче също от района на Бостън. Докато се възстанови достатъчно, за да участва отново в бойните действия, атомните бомби били пуснати и войната свършила. Прибрал се вкъщи като герой, макар че вероятно не бил изстрелял нито един куршум.

Нямаше значение. Той бе изпълнил дълга си, дори през цялото време да е умирал от страх. Така се печелеха войни — благодарение на хилядите страхливи Джон-Кълпепъровци, а не с двама или трима Ърл-Суогъровци.

Мечът обаче го нямаше.

Къде можеше да бъде?

Може би го бяха хвърлили и сега се търкаляше някъде на кенилуъртското сметище, ръждясал в забрава или пресован от булдозерите?

Боб се опита да мисли логично.

Кое е най-характерно за един меч?

Ами, това, че е остър, но това е най-важното му качество като оръжие. Да мислим за него като за обикновен предмет. Да, отговорът е: неудобен.

Мечът е дълъг, тънък и закривен. Можеш да го закачиш да виси на стената, но няма как да се побере в обикновен кашон; не, би трябвало да е забутан другаде.

Кой бе опаковал кашоните? Вероятно работници, наети от единствения син, който неочаквано беше получил къщата в наследство, не изпитваше особено топли чувства към нея, но е искал да я приведе в приличен вид и да я продаде, преди жена му да поиска развод. Значи някой бе опаковал всички тези неща, без да се замисля за стойността им като семеен спомен, без да гледа на меча като на трофей, спечелен в битка…

Боб отвори един от шкафовете в помещението. Нямаше нищо. Във втория обаче намери три торби от стикове за голф и в третата, сред металните пръчки с различни накрайници, откри и шингунтото на капитан Хидеки Яно.

— Том?

— А, да, намерихте ли го?

Том Кълпепър стана от бюрото в бившия кабинет на баща си. Държеше вездесъщата си чаша с уиски, очевидно наскоро допълнена.

— Да, намерих го. Беше в една торба за голф. Искате ли да погледнете?

— Да, разбира се. Аха, това е. — Кълпепър вдигна острието и го погледна на светлината. — Искам да ви покажа нещо. Виждате ли този щифт?

Посочи парче дърво, забито в дупчица на няколко сантиметра над кръглата ръкохватка на старото оръжие. Беше покрито с някакво черно вещество, размазано и твърдо. Ако го погледнеш под определен ъгъл, се виждаха драскотини от някакъв остър предмет.

— Спомням си деня, в който се порязах. Измъкнах меча от кабинета на татко и го размахвахме, играехме на пирати или нещо такова. Беше през петдесет и седма или и осма. По едно време ни хрумна умната идея да го разглобим. Не ме питайте защо. Огледахме го и решихме, че този малък дървен щифт държи всичко. Виждате ли, минава през цялата дръжка. Предполагам, че той я държи закрепена за острието.

— Виждам.

Боб бе проверил в Интернет и знаеше точните термини: бамбуковият щифт се казваше мекуги , а дупката, в която беше пъхнат — мекигиана .

— Само че не искаше да излиза. Опитахме се да го избием с чук и гвоздей, но само го надупчихме. Богът ми, сега като се замисля, малко ме е срам. Нямахме представа какво значение има този меч. Представяхме си само, че е оръжие за убиване на пирати.

— Били сте деца. Откъде ще знаете?

— Така и не успяхме да го извадим. Съвестно ми е, като си спомня, как го бяхме сложили на пода, удряхме го с чука, а острието стържеше по земята. Това е някаква спойка. Много твърдо, черно вещество. Не знам дали японският офицер го е сложил, дали вашият баща, или моят, или пък някой във фабриката. Във всеки случай няма да излезе лесно.

— Да, така изглежда. Някой е искал да бъде здраво закрепен. Хайде, извадете го.

Синът на Джон Кълпепър извади меча. Острието се измъкна със стъргане от тясната метална ножница и описа дъга в стаята.