Стивън Хънтър - 47-ият самурай

— Само не си търси повод пак да воюваш, разбра ли? Тук живеем добре. Заслужил си го. Радвай се на живота.

— Прекалено съм стар, за да воювам — успокои я Боб. — Искам само да пия и да спя и понеже ти не ми даваш да пия, остава само да спя.

— Да го видя, няма да повярвам!

Пропусна адреса при първото преминаване през Кенилуърт, който бе дълъг малко повече от километър и се намираше на брега на езерото Мичиган на двайсетина километра от Чикаго. Къщите бяха големи, внушителни и очевидно собствениците им бяха заможни, а онези, които живееха с изглед към езерото, трябва да бяха най-богатите.

При втория опит я намери: беше я пропуснал, защото къщата изобщо не се виждаше, имаше само вход на алея, скрит сред лози под сянката на високи брястове. Трябваше да се вгледаш много внимателно, за да разчетеш числото 156 на страничната колона. Боб навлезе в алеята с взетия под наем шевролет, продължи стотина метра през тунел между дърветата и когато най-накрая внезапно излезе на светло, видя огромна скъпа бяла къща, едно от онези легендарни места с по стотина стаи, мраморни мозайки и гаражи за по шест автомобила. От онези места, където са живели великите фамилии по времето, когато още е имало велики фамилии.

Боб остави колата, слезе и почука на входната врата. След няколко минути се появи едър, брадат мъж приблизително на неговата възраст, облечен почти изцяло в черно. Явно обичаше да си посръбва, защото държеше чаша с някаква кафява течност.

— Господин Кълпепър?

— Вие сте господин Боб Лий Суогър, предполагам.

— Да, аз съм.

— Хубаво име. Звучи толкова южняшки. „Боб Лий“. Хайде, влизайте. Идвате точно в уречения час. Казахте два и сега е два.

— Благодаря, сър.

Боб влезе. Къщата беше прекрасна, макар че малко приличаше на музей. Изглеждаше, сякаш не е за живеене, а само за красота.

— Хубаво местенце — отбеляза Боб.

— И още как, но съм решил да я продам. Случайно да имате шест милиона?

— Не, сър.

— Трябваше да проверя. Както и да е, ще пиете ли нещо? Обзалагам се, че обичате чашката.

— Навремето пиех, но вече не. Благодаря, но няма да се възползвам. Една чашка и утре ще осъмна някъде в Шанхай с нова жена.

— Точно това се случи с мен! Е, почти. Както и да е, разбирам ви. Развеждали ли сте се?

— Веднъж. Пиенето беше една от причините.

— Не е много забавно, а? По цял ден се опитваш да се поддържаш в приятно наквасено състояние, докато главоболията преминат. Аз ще си долея, ако нямате нищо против.

Кълпепър отиде при бара, наля си малко от бутилка „Мейкърс Марк“ и сложи още една бучка лед.

— Както ви писах, спомням си меча. Веднъж през петдесетте се порязах доста сериозно на него. Беше остър . Само да го погледнеш и започваш да си представяш кръв.

— Доколкото знам, единствената цел на бойните мечове е била да убиват. Иначе са били пълни боклуци. Не като лъскавите оръжия, с които се кичат старите японци.

— Ръката ми още носи доказателството колко е бил остър.

Кълпепър вдигна ръкава си. Белегът беше дълъг и зловещ.

— Тук има четирийсет шева, човече. Единственият повод да се представям за мъжкар. Хората си мислят, че ми е от бой с ножове. Участвали ли сте в ръкопашна схватка?

— Веднъж се наложи да убия човек с нож, за съжаление.

— Очаквах го. Виждам, че няма с какво да ви впечатля. Няма значение. Както казах, баща ми почина преди няколко години. Като единствено дете аз наследих къщата. След войната той се занимаваше с реклама и доста му се удаваше. Но като че ли бяхме от различни светове. Той беше избрал своя път, аз — моя. Рекламната индустрия не ме привличаше. Никога не съм си представял, че думата „клиент“ ще излезе от устата ми, започнах да работя в телевизията. Никога не се наложи да изрека „клиент“. За сметка на това трябваше да повтарям думата „спонсор“. И така, налага се да продам тази къща, за да платя за третия си развод, който е голяма каша. Защо младите красавици се разкарват толкова трудно?

— Нямам представа — отговори Боб и се усмихна.

— Защото никога не са чували думата „сбогом“. Когато им я кажеш, го приемат твърде лично . — Кълпепър се засмя. — Тая, последната, иска далака ми за обяд плюс състоянието на баща ми. Невероятно.

— Звучи сериозно, господин Кълпепър.

— Слушайте, дори врял и кипял мъж като вас ще се поизпоти в моето положение. Както и да е, ако нямате нищо против, ще ви заведа на тавана и ще ви оставя да се забавлявате. Мечът може да е там, може да го няма. Наистина не знам какво е станало с него. Просто не ми се разравя да претърсвам всички онези вехтории. Разбирате ли?