Стивън Хънтър - 47-ият самурай

— Така е, госпожо.

— Мисля, че имаше някакъв кашон. Не съм сигурна, че съм го взела при преместването. Бяха някакви вехтории, но не ми се искаше да ги изхвърлям. Това е нечий живот, не можеш просто да го изпратиш на боклука.

— Дали е у вас?

— Ако съм го взела, сигурно е в мазето. Трябва да го потърся.

— Госпожо, с удоволствие бих дошъл да ви помогна.

— Е, напоследък нямам много работа, затова нищо не ми пречи да потърся сама. Кажете ми адреса си и ще видим какво ще намеря.

И така, три седмици по-късно, три седмици, които Боб прекара сам в имота си, въртейки косата всеки ден, режейки къпини и тръни, от Роаноук се получи голям плик.

Боб го отвори същата вечер.

Ох, Боже!

Първото, което видя, бе негова снимка с майка му в рядко трезво състояние и строгата леля Агнес, седнали около масичка за пикник. Той носеше бейзболна шапка с щампа на „Кардинале“, фланелка с къси ръкави и дънки, ръцете и краката му изглеждаха страшно хилави. Отзад имаше надпис с избледняло лилаво мастило: „Боб Лий, Ърла Джун и Агнес, Литъл Рок, 5 юни 1958“.

Снимката не събуди никакви спомени, абсолютно никакви.

Боб намери смъртния акт на майка си, няколко пожълтели застрахователни полици, шофьорската й книжка, спестовна книжка с печат „НЕВАЛИДНА“, няколко коледни картички от съседи, чиито имена не му говореха нищо, некролог за Ърла Джун от местния вестник на форт Смит, златно кръстче на брошка, която майка му очевидно е носила, още няколко снимки, предимно на непознати хора, още няколко официални формуляра и писма, повечето неотворени.

Бяха общо шест. Явно се бяха получили през трите години, през които Агнес бе живяла у тях. Някои бяха адресирани до госпожа Суогър, някои до вдовицата на сержант Суогър, някои до Ърла Джун.

Боб ги отвори едно по едно. Бивш войник на баща му изказваше съболезнованията си и разказваше как Ърл му спасил живота на Гуадалканал. Бивша съученичка на Ърла Джун се интересуваше за здравето и състоянието й и изразяваше благодарността си. Имаше данъчен фиш от окръг Гарланд и Боб се сети, че го е платил чак през 1984-та. Дъщерята на полковник Уилиам О. Дарби, друг военен герой от Арканзас, известен като водач на „Рейнджърите на Дарби“ в Италия, преди да загине във Франция, също изказваше съболезнованията си и предлагаше морална и дори финансова помощ, ако се наложи. „Леле — помисли си Боб, — и още как.“

Накрая взе едно неотворено писмо с печат от Кенилуърт, Илинойс, от 4 октомври 1959 г. Името на подателя, изписано с изящни букви върху фина кремава хартия, бе Джон Х. Кълпепър, от „Шеридан роуд“ 156.

Боб внимателно отвори дебелия плик и извади също толкова дебело писмо на кремава хартия с името и адреса на Кълпепър, стилно изписани най-отгоре.

„Уважаема госпожо Суогър,

Ужасно съжалявам, че толкова закъснях с това писмо. Едва вчера случайно научих за трагичната смърт на съпруга ви преди четири години. След войната не съм поддържал връзка с бившите морски пехотинци, но след като научих какво е станало, се почувствах длъжен да изразя съжалението си. Ърл Суогър беше велик мъж и ми помогна в деня, когато най-много имах нужда от това.

Бях млад капитан в морската пехота и по стечение на обстоятелствата станах командир на рота «Ейбъл» във 2-ри батальон на 28-ми морски полк по време на битката за Йоджима. Ако кажа, че изискванията на поста надминаваха способностите ми, би било твърде меко.

Решителният ден за батальона настъпи, когато дойде ред на моята рота да поведе атаката срещу един особено добре укрепен и отбраняван японски бункер. Ако ме бяха оставили да действам на своя глава, щях да загина и още по-важно, да причиня гибелта на хората си, защото, честно казано, не разбирах нищо. (Бях използвал роднинските си връзки, за да получа командирския пост, защото просто трябваше да се бия.)

Във всеки случай, Ърл, който беше главен сержант на батальона, бе изпратен от командването да ми помага. Помощта му се оказа незаменима!

Сигурен съм, че сте прочели грамотата му. С гордост мога да кажа, че лично я написах и направих всичко, за да бъде одобрена. Мисля, че това е най-големият ми успех в иначе — между нас казано — абсолютно посредствената ми военна кариера. Онова, което той стори през онзи ден, несъмнено е сред най-героичните постъпки във военната история. От наблюдателния ми пункт в основата на хълма го виждах буквално като свръхчовек. Колко японци стреляха по него, никога няма да разберем, но той нито за момент не показа колебание и успя съвсем сам да унищожи бункера. През този ден Ърл спаси живота на стотина души!