Стивън Хънтър - 47-ият самурай

Знаеше, че го чакат.

„Бог да ми е на помощ — помисли си. — Пък ако ще, да е за последен път.“

И влезе.

— Не съм сигурен за това, господин Яно — каза Боб. — Знам, че в битка всичко се размива. Не можеш да кажеш кой какво е направил. Официалните доклади обикновено са много далеч от истината.

— Знам. Резултатът щеше да е същият, ако бе загинал от снаряд, рикошет, снайперистка стрелба или по някоя друга от десетина възможни причини. Разбирам също, че ако баща ви го е направил, то е било, защото е изпълнявал дълга си, защото не е имал друг избор, защото е било война. Знам със сигурност обаче, че той е бил там и е проникнал в бункера. Медалът е доказателство за това, а има и свидетелства на очевидци.

— Само едно знам, господине. Битката е ужасно нещо, както и убиването на хора. — Нещо накара Боб да направи необичайно признание. — Имал съм нещастието да стана свидетел и да участвам в много такива сцени. Когато бях в морската пехота, съм преследвал и убивал хора във Виетнам. Много съм мислил за това и мога да кажа само едно: беше война.

— Разбирам — И аз съм видял не една битки. Това е начинът на живот, който сме избрали, пътят, който сме следвали.

Слънцето прежулваше.

— Но много се надявам да разберете пътя, който ми е отредила съдбата. Трябва да ви задам още един въпрос. Правя го само от любов към баща ми, толкова силна, колкото вие все още чувствате към своя.

— Казвайте — подкани го Боб — Разбирам, че затова сте дошли.

— Има един меч — каза японецът.

Боб примигна объркано, отначало не разбра. Дали Яно имаше предвид меча, който току-що му беше подарил? Този меч ли? После се сети: не, не, мечът на баща му. Навремето баща му имаше един меч. Японците ги наричаха „бандзай“ или нещо подобно; спомняше си думата не от това, което му бе разказал баща му, а от комиксите на военна тематика, които беше чел като свещени писания през петдесетте. Представи си го като зловещо, закривено острие, с дълга, увита с платнени ленти ръкохватка със змийска глава на върха. „Бандзай! Бандзай!“ — крещеше в комикса някой брадат, напомнящ на пещерен човек японски сержант с кръгли очилца начело на войниците си, настъпващи като жива вълна. Боб съзнаваше, че тази представа за японците вероятно няма нищо общо с истината.

— Познавам младите войници в битка — продължи Яно. — След като оцелее, всеки иска да си вземе нещо за спомен, нещо символично, което да му напомня за победата. Кой би могъл да ги обвинява?

— И аз съм виждал такива случаи — съгласи се Боб.

— Знам, че стотици, хиляди, вероятно десетки хиляди мечове са били пренесени от тази страна на Тихия океан. А също пистолети „Намбу“, знамена, особено знамена, карабини „Арисака“, каски, все спомени от трудно спечелени битки.

— Правели са го главно войниците от задните редици.

— Баща ми е имал меч. Смъртта му е била част от най-великата победа на вашия баща. Прочетох заповедта за награждаването му и докладите за битката в Историческата секция на Морската пехота и знам колко е бил смел.

— Баща ми беше необикновен човек. Цял живот се опитвам да се меря с него, но не мога да му стъпя и на малкия пръст. Предполагам, че и с вас е така.

— Така е. Но въпросът ми е следният: Възможно ли е този меч да е бил наследен от вас? Сега вие да го притежавате? Да е бил едно от нещата, които един баща би искал да завещае на сина си? Има далеч по-хубави мечове. Но точно този… има огромно значение за мен и семейството ми. Той е истинската причина да дойда в Америка.

На Боб му се искаше да можеше да зарадва този човек. Разбираше, че е повече от логично този спомен да преживее през всичките тези години и мечът да бъде върнат на наследниците на мъжа, който го е носил и е загинал с него. В тази идея имаше някаква симетрия, която му хареса — като че ли така щеше да помогне за излекуването на стари, все още отворени рани.

Новината обаче не беше добра.

— Господин Яно, бих ви го върнал на секундата, повярвайте ми. Би ми доставило огромно удоволствие. Не знам защо, но си мисля, че и баща ми би бил доволен. Бих се гордял, ако можех да ви помогна.

— Споделям чувствата ви.

— Но баща ми не беше колекционер на трофеи. Нямаше никакви сувенири, освен един четирийсет и петкалибров пистолет, който бе донесъл от фронта, но за да го използва, а не за спомен. Нямаше флагове, фанфари, мечове, каски, дори не обичаше да говори за войната. Той искаше да забрави войната и да живее живота си. Никога не говореше за ония години. До края на дните си нито веднъж не облече униформа, дори за официални паради, когато някои от бойните му другари го правеха. Не беше от хората, които обичат да се самоизтъкват и да говорят за подвизите си. Малко като него са останали в наши дни.