Стивън Хънтър - 47-ият самурай

Моля ви да му окажете пълно съдействие. Дано да нямате нищо против да му разкажете за спомените на баща си. Както казах, той е възхитителен човек, който заслужава уважение и съдействие.

Ще му дам координатите ви и по някое време през следващите няколко седмици той ще се свърже с вас. Благодаря ви предварително и най-добри пожелания.

С уважение

Робърт Бриджис

Директор на Историческата секция

Централно командване на Морската пехота

Боб не смяташе, че е най-подходящият човек за това. Когато прочете писмото, той си помисли: „Е, какво сега? Какво знам аз?“ Старецът — както и той самият години по-късно — не обичаше да разправя за времето, когато над главата му са свистели куршуми. Това някак оставаше затворено в теб, човек никога не говореше за него.

Знаеше обаче, че баща му, който бе гонил, мразил, убивал, взривявал и горил по най-ужасен начин японците в продължение на три години, също ги уважаваше така, както само смъртни врагове могат да се уважават. Любов би звучало твърде пресилено; прошка и изкупление — също. Но ако го наречете изцеление, би било почти точно. Спомняше си една сцена със стареца в една аптека, трябва да е било през 52-ра или 53-та, две години преди да се спомине. Някой го подкачи: „Слушай, Ърл, тия жълтури, тия дребни дяволи? Колко от тях опече през войната?“ Бащата на Боб веднага придоби сериозно изражение, сякаш се засегна, и отговори: „Говори, каквото щеш, но те бяха адски добри войници и отстояваха позициите си до последната капка кръв. Стояха и се сражаваха, дори когато изгаряха живи. Никой никога не е обвинил японски пехотинец, че не е изпълнил бойния си дълг.“ После старецът, иначе толкова приказлив и властен, тактично смени темата на разговора. Имаше неща, които не искаше да споделя с никого, особено пред онези, които не са били там — на плажовете и малките островчета в океана.

Боб погледна японеца.

Беше мъж на неговата възраст, с ъглеста глава и късо подстригана прошарена коса, с уверен поглед и набито телосложение. Въпреки жегата и праха носеше тъмен костюм с вратовръзка и излъчваше военно достойнство от всяка пора на тялото си.

— Боб — заговори Том Дженкс, — това е…

— Знам. Господин Яно, който наскоро се е пенсионирал от…

В този момент Боб замълча неволно, защото забеляза, че лявото око на японеца, макар и с почти същия цвят като дясното, не беше фокусирано, въпреки че се движеше едновременно с другото. Беше стъклено. После забеляза от горната и долната му страна — макар и умело зашити с всички средства на съвременната пластична хирургия — следи от тежка рана.

— … военните сили на своята страна. Господине, за мен е удоволствие да се запознаем. Аз съм Боб Лий Суогър.

Господин Яно се усмихна, показвайки белите си, равни зъби, и се поклони, както Боб бе виждал само по филмите: дълбоко и искрено, сякаш му доставяше удоволствие да го прави.

— Не исках да ви безпокоя, сержант Суогър.

Боб си спомни, че отнякъде е чувал за смиреността на японците, колко се притеснявали да не обезпокоят някого. Изведнъж видя логиката да карат един час по черните пътища, вместо да го посетят направо в дома му.

— С какво мога да ви помогна, господине? — попита Боб. — Провеждате някакво изследване за Йоджима, нали?

— Първо, сержант Суогър, ако ми позволите…

Японецът извади от джоба си малка кутийка, поклони се и му я подаде.

— Малък подарък като израз на признателност за времето ви и знанията, които ще споделите с нас.

Боб леко се изненада. Не му беше много до подаръци, поклони и други любезности, които му се струваха безсмислени при трийсетградусовата жега сред пустинята в американския запад, на неговия парцел, още повече, че целият бе плувнал в пот.

— Това наистина ме радва, господине. Много съм ви признателен.

— Японците винаги правят подаръци — обясни Том Дженкс. — Това е техният начин да поздравят или да благодарят.

— Моля ви — настоя японецът.

Кутийката беше толкова грижливо опакована, че на Боб му се стори кощунство да я отвори. Чувстваше се обаче задължен да го направи, затова разкъса хартията, възхищавайки се на сложния начин, по който бе нагъната. Накрая отвори кутийката.

— Брей, голяма красота.

Вътре имаше миниатюрен меч, майсторски изработен. Финото острие блестеше, бижутерът дори бе увил ръкохватката с тесни лентички.

— Мечът е душата на самурая, сержант Суогър. Разбрах, че сте велик самурай, затова ви донесох това като израз на уважение.